Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Обаждаме се за коментара ви относно…

Лайза спря, в слушалката се появиха приглушени гласове, които спореха за нещо.

— Мистър Кели?

— Все още съм тук.

— Извинете — отново се задъха гласът.

— Тук сме, Лайза. Вие и аз, в три и половина сутринта.

— Да, мистър Кели. Обаждам се да чуя коментара ви за смъртта на мистър Джон Гибънс, застрелян тази нощ.

В шкафчето до леглото държа един екземпляр на „Илиада“, оригинално издание на гръцки. Редом с него е преводът на Ричард Латимор — според мен единственото преводно издание, което си струва да има човек. Зад двете книги лежеше деветмилиметрова берета в кожен кобур. Латимор едва ли би одобрил подобно съжителство, но Одисей със сигурност не би имал нищо против. Проверих пълнителя на беретата, а после и предпазителя. Лайза продължаваше да говори.

— Доколкото ми е известно, Гибънс е бил убит с два куршума в областта на стомаха. На Флотския кей, но не във водата. Мистър Кели?

— Слушам, Лайза.

— У него е била открита ваша визитка и ние решихме, че…

— Къде се намирате, Лайза?

Тя се изненада. Сякаш всички жители на Чикаго трябваше да знаят къде работи новинарският екип на Канал 6.

— Норт Макклърг Корт номер триста.

— Разполагате ли с видеоматериал от местопрестъплението?

— Да, разбира се.

— Ще направя официално изявление, но в замяна искам да видя този материал. Става ли?

Лайза, естествено, беше готова. Но там се чуваха и други гласове. Секунда по-късно тя се върна на линията.

— Става, мистър Кели.

— Добре, Лайза. Доскоро.

Затворих телефона и започнах да се обличам.

Наклонът беше първото нещо във връзка с Канал 6, което ми направи впечатление. Не редакционният уклон, а наклонът. Сградата на телевизията беше построена върху терен, който бавно се свличаше към езерото Мичиган. По-умните сред нас вероятно биха сметнали, че свлачището и плъзгането към пропастта са подходящи аналогии за местните телевизионни новини в Чикаго. Аз обаче, който не бях толкова умен, дойдох тук единствено заради Лайза Бам.

Което не означава, че съм забравил Джон Гибънс. Напротив. Но той беше мъртъв и нищо не можеше да промени този факт. От друга страна, ме бяха вдигнали от леглото в четири сутринта. В момента крачех по коридора с изкуствена настилка към един нюзрум, обитателите на който със сигурност щях да намразя или да презра. Целта ми беше да изгледам записа и да получа някакво впечатление относно убийците на Гибънс, преди ченгетата да потулят всичко. Мисля, че това бе повече от достатъчно за човек, когото бях срещнал вчера след четиригодишна пауза. Правех всичко, което беше по силите ми. Включително и предстоящата среща с Лайза Бам.

Тя седеше в остъклена кабинка в дъното на залата. Отпиваше от нещо, което приличаше на кафе, и пушеше нещо, което приличаше на цигара.

Беше поне метър и седемдесет и изглеждаше страхотно. Точно както би трябвало да изглежда млада професионалистка в динамичен нюзрум. Представете си дълъг пуловер и прилепнали джинси. Дългокрака и атлетична фигура, дълга кестенява коса и млечнобяла ирландска кожа. За такава жена си струва човек да стане в четири през нощта. Но се оказа, че това не е Лайза Бам.

— Ей там — посочи тя с пръст.

— Значи вие не сте Лайза Бам, така ли?

— Там — повтори тя, без да вдига очи от разгънатия върху бюрото брой на „Трибюн“. По-точно върху страницата с кръстословицата.

— Седем отвесно — рекох. — Осембуквена дума за глупости . Опитайте дрън-дрън .

Тя вдигна сините си очи от проклетите квадратчета.

— Дрън-дрън?

Кимнах, а тя запълни квадратчетата.

— Става.

— Какво да кажа? Просто ме бива с думите.

— Покажете колко сте добър ей там. — Тя посочи другия край на залата. Този път се усмихна, слава богу.

„Ей там“ беше нюзрумът на Канал 6. Готов за емисията в четири нула нула, в неделя сутринта. Предвид посочения час там се действаше доста организирано. Насочиха ме към дълга редица от сиви кабинки. В последната от тях открих чифт крехки рамене, приведени над телевизионен монитор. Една ръка държеше хронометър.

— Лайза Бам — извих въпросително глас аз.

Над монитора се появиха чифт очила с рамки, които са били модерни някъде през 50-те. Бледото лице под тях се разкриви в гримаса, която би трябвало да мине за усмивка. Понякога нещата изглеждат адски приятно. Докато не станеш от леглото, разбира се.

— Да? — рече задъхано тя.

Представих се. Моливът на Лайза посочи към кабинките в дъното. Бяха зелени. Вероятно за да ги различават от останалите.