Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Искаш да кажеш, след празниците?

— Разбира се. Между другото, тя иска да те види.

За девет дни в ареста Даян Линдзи беше направила три опита за самоубийство. Първия в предварителния арест, когато бе разбрала, че сестра й си е пръснала черепа. Прерязала вените си с парче плексиглас, изгубила половин литър кръв и се сдобила с двайсет и три шева. Двата следващи опита направила в болницата. С хапчета.

От брат си бях научил всичко, което трябваше да знам. За затворите. За самоубийството. За състоянието, при което смъртта изглежда наистина примамлива.

— Мисля да кажа пас — отвърнах.

Родригес се размърда на седалката до мен, измъкна пистолета си от колана и го пусна в краката си.

— Добра идея — промърмори той. — Тя и бездруго е упоена. Я отбий тук да изпием по едно кафе.

Влязохме в „Дънкин Донътс“, заредихме се както трябва и продължихме пътя си. На запад, обратно към детството ми. Родригес мълчаливо отпи от чашата си, вероятно потънал в своите спомени.

— Искам да те попитам нещо, Кели — подхвърли след известно време той.

— Давай.

— Какво те насочи към сестрите? В смисъл, как изобщо ти хрумна да стигнеш чак до Канзас?

Свих рамене. Както при всяко студено досие, отговорът се криеше в доказателствата, затворени в картонена кутия. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— Хората в уличното досие — отвърнах. — Всички мъртви, с изключение на Белмонт, застрелян с деветмилиметров. Това ми се стори странно. После си спомних утрото, в което Мери Бет за пръв път се появи у дома. С деветмилиметров в чантичката. Още едно съвпадение.

— Стават две.

— Точно така. Говорих с един полицай от Финикс, казва се Ренълдс. Той ми провери една хотелска фактура от 2002 година.

— Годината, в която бе убита сестрата от спешното отделение?

— Някоя си мис Ремингтън, без първо име, платила в брой за стаята си. На три километра и един ден разлика в датите от убийството на Глийсън. Това ме накара да отскоча до Канзас.

— А Даян?

— Изобщо не се усъмни.

Замълчахме за момент, вслушвайки се в монотонния шепот на гумите по чикагския асфалт.

— Най-странното в цялото разследване беше фактът, че именно Даян ми даде уличното досие — рекох. — Сама ми даде нишката, на която впоследствие се обесиха и двете със сестра й.

— Пълна глупост — съгласи се Родригес.

Кимнах, но не бях убеден. Може би не беше глупост, а просто краят, от който се е нуждаела.

Поехме на запад по „Гранд“, завихме надясно по „Сентрал“ и след няколко минути спряхме. По-голямата част от квартала беше изчезнала, заменена от молове и бурени. Но железопътното депо все още беше там. Железопътната линия — също.

— Тук ли си израснал? — попита Родригес.

— На около километър и половина на изток. Но това е мястото.

Слязохме от колата и аз отворих багажника.

— Между другото, твоят човек Грайм е доста нервен напоследък — подхвърли Родригес.

— Защо?

— Изглежда, са секнали парите, благодарение на които е все още жив.

— Парите на Бенет?

— Вероятно. Момчетата в „Менард“ се обзалагат шейсет на четирийсет, че той няма да доживее до спринцовката. Има и допълнителни залози за начина, по който ще му видят сметката. Аз самият заложих десетачка за шило в корема.

Родригес се усмихна. С особената усмивка на човек, който твърде дълго е склопявал нечии очи и е затварял циповете на чувалите за трупове. А после се е обаждал на родителите, за да им съобщи страшната новина.

— Както и да е — промърмори той. — Вече приключихме с тази гадост.

Той извади лопата от багажника и ми я подаде.

— Все се каня да те питам нещо — рекох.

— Давай.

Облегнах се на лопатата. Родригес ми хвърли кос поглед и извади другата.

— Мислиш ли, че можеше да го направиш?

— Какво да направя?

— Полард.

— Да му видя сметката?

— Аха.

Детективът затръшна вратата на багажника и сложи крак на бронята.

— Не знам, Кели. Много ми се искаше, но нещата не стигнаха дотам.

— Дрън-дрън.

— Моля?

— Дрън-дрън. Онази нощ в индустриалната зона. Можеше да го направиш. Дори се замисли, и то здравата.

— Така ли смяташ?

— Да. Но бях сигурен, че няма да натиснеш спусъка. Не ти е в характера.

Отдалечих се от колата, прескочих бодливата тел и навлязох в депото. Родригес беше на крачка след мен.

— Знам това-онова от Никол — рече той. — Споменавала е за навика ти да обсъждаш характера на хората, начина им на живот. Научил си го от Цицерон или нещо подобно.

— Променяш темата, господин полицай.