Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Това ме кара да мисля, че е мъртва, мистър Кели. Ето защо пазя тази папка. За да помня, ако случайно започна да забравям. Отварям папката и си спомням.

Запалих цигара и поднесох пакета на Бекър. Той си взе една, после допълнихме чашите си. Папката остана да лежи между нас.

— Имам проблем, Сам.

Човекът не беше глупав и вече го беше разбрал. А аз му разказах за Джон Гибънс и за писмото. И за клиентката ми, блондинката на име Илейн Ремингтън. Завърших с деветмилиметровия пистолет, с който, по моите изчисления, са били убити петима души. Сам мълчаливо ме изслуша, после се изправи.

— Ела с мен.

Фермерът вдървено изкачи стълбата, прекоси тъмен коридор и влезе в стая, която преди много време е била спалнята на младо момиче. Пристъпи към полицата и издърпа един годишник. На корицата му пишеше ГИМНАЗИЯ СЕДАН, ВИПУСК 1994. Започна безцелно да го прелиства, сякаш не знаеше какво търси. Аз мълчах и чаках. Най-накрая Бекър откри страницата, която му трябваше, и сложи годишника на леглото.

— Това ли търсиш?

Момичето беше лидер на мажоретките и председател на Клуба на артистите. Избрана за „Най-вероятна кралица на театъра“, чиято най-голяма мечта бе „да живее под светлината на прожекторите“. Усмихнатото й лице беше най-красивото на страницата и лесно се различаваше. Лицето на моята клиентка. Жената, която познавах като Илейн Ремингтън.

— Истинското й име е Мери Бет. Две години по-млада от Илейн.

Седнахме на леглото. Фермерът и аз. С годишника помежду ни. Аз плъзнах пръст по фотографията, а Сам започна да разказва.

— Ремингтън е моминската фамилия на майка им. Открили я мъртва на дъното на някакъв кладенец. Лицето й било смазано с чук, но всички твърдели, че се е препънала и паднала. Когато майка й умряла, Мери Бет била десетгодишна. Може и да ти прозвучи зле, мистър Кели, но това била най-хубавата част от живота на момичето. Баща й я изнасилил, когато навършила дванайсет. Тук, в плевника до къщата. Искал да й бъде първият. А после започнал да я предлага на приятелите си.

Сам помълча известно време.

— Мери Бет избяга от дома си и дойде в Оклахома. Аз бях ерген. Мислех, че никой не може да ме открие, но моята племенница успя да го направи. Разказа ми какво се е случило. Една нощ баща й отново се появил в стаята й, но тя била подготвена. Борила се със зъби и нокти. Той я мушкал с ножа си. И до ден-днешен има белег под ключицата. Мери Бет му върнала услугата и забила вила в гърлото му. Той умрял от загуба на кръв. А момичето си събрало багажа и тръгнало да ме търси.

Уредих нещата с шерифа и Мери Бет се върна в Седан. Аз дойдох с нея и направих всичко възможно да заместя баща й. С течение на времето научих, че е правел същото и с другите си дъщери, след като навършели дванайсет. Нещо като отбелязване на съзряването.

На лицето на Сам се появи тъжна усмивка, той се размърда на леглото.

— Честно казано, не станах добър баща. Ролята на чичо ми прилягаше по-добре. Илейн изгаряше от нетърпение да се махне. Не можех да я обвинявам. Лошите спомени бяха твърде много. Замина веднага след като завърши гимназия. Стигна до Чикаго, където намери смъртта си. Мери Бет я последва. По всичко личи, че ти знаеш повече от мен за тази част от живота й. Поддържах връзки само с най-голямата. Е, само по една картичка за Коледа, но и това е нещо, когато човек започне да остарява.

— Най-голямата?

— Да, третата сестра. Първата, която татенцето оправил. И най-умната. Вероятно и най-упоритата. Завърши един от местните колежи, взе диплома и се махна от Седан. Твърдо решена да се справи. Никога не поиска нищо.

Бекър свали друг годишник и го разгърна. Беше от 1988 г.

— Ето я. Редактор на училищния вестник.

Погледнах най-голямата от трите сестри. Пет минути по-късно вече бях на път за летището. С двата годишника на седалката до мен.

Малко след три сутринта отново ме налегна самотата. Бях се борил с нея по целия път от Канзас до късно през нощта. Но тя все пак успя да вземе връх. Ние с нея бяхме стари познати. Включително и когато не се чувствахме много комфортно в компанията си. Познавах всичките й номера, усещах пристъпите й. Болката, която се промъкваше през деня. Спомените, които ме спохождаха в малките часове на нощта.

С годините ставах все по-силен. Не имунизиран, разбира се. Просто по-способен да победя бурята. Оставях самотата да се развихри, да вземе своето и да си отиде. Знаех, че има край, защото вече бях стигал до него. И самотата го знаеше. Тъкмо в това се крие предимството ми.