Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Ако трябва да бъда честен, ще кажа, че пак бих го направил, стига да имаше начин да се измъкна. Не е лесно да се живее с подобно бреме, но такова е положението.

Преброих до десет, за да попреча на ръката си да посегне към пистолета. Може би Бенет искаше точно това. Бързо и безпощадно раздаване на правосъдие. Но не и от мен. Не и днес.

— Знаеш ли какво се питам? — рекох. — Ендшпилът. Как възнамеряваше да се измъкнеш?

Бившият ми приятел сви рамене.

— Екзекутират Грайм.

— А после?

— После Даниъл Полард изчезва и проблемът е решен.

— С услугите на човек като Джо Палермо?

— И това ли знаеш? Много интересно.

Бенет Дейвис се усмихна. Последната усмивка, която видях на лицето му.

— И тъй, какво правим? — подхвърли той.

— Ела да се поразходим — рекох.

Станахме от скамейката и тръгнахме по алеята.

— Имаш ли още някоя пура?

Дейвис отряза връхчето на пурата и ми я подаде.

Запалих, вдъхнах дима и попитах:

— Спомняш ли си финалната сцена от „Кръстникът: Част втора“?

— Спомням си я.

— Майкъл изпраща Том Хейгън да посети Франки Пентанджели в затвора.

— Да, Майкъл, помня тази сцена.

— Франки задава същия въпрос на Том. А той му разказва какво са направили римляните след проваления заговор срещу императора.

— Влезли в горещата вана и прерязали вените си.

— Точно така са постъпили, Бенет. Но за твоето семейство никой няма да се погрижи. А ти не заслужаваш гореща вана. Ще ти предложа съвета, който ми даде един приятел италианец.

Разказах на Дейвис за Вини Делука, за неговите каноли и за куршума в кабинката в тоалетната.

— Резултатите от ДНК пробата ще бъдат готови след три дни, Бенет. После нещата ще бъдат поети от прокуратурата. И от всички останали, които искат смъртта ти.

— Справедливо е — кимна Дейвис.

— Повече, отколкото заслужаваш.

Дейвис се насочи към близката скамейка.

— Ще поседя тук и ще си помисля — рече той.

— Сбогом, Бенет.

Обърнах му гръб и си тръгнах. Изминах двайсетина метра, преди да чуя гласа му.

— Още нещо, Майкъл.

Спрях, без да се обръщам.

— Така и не отговори на въпроса ми за деветмилиметровия пистолет. Оръжието, с което са били убити Гибънс и Полард. Едно нещо знам със сигурност: не бях аз.

Отново тръгнах. Бенет Дейвис не заслужаваше отговор. Но от всичко, което ми каза, последните думи прозвучаха най-искрено.

Самолетът ми кацна в Тълса малко след седем сутринта. По време на полета бях изключил мобилния си телефон. Включих го отново в момента, в който пресякох щатската граница на Канзас.

ДНК пробата на Даниъл Полард беше обработена по спешност, но резултатите си заслужаваха. Получихме пълно съвпадение с уликите, оставени при изнасилването на Илейн Ремингтън, неизвестните жертви на Грайм и сълзите по чаршафите на Мириам Хоуп. Утре по някое време Даян щеше да излъчи своя сензационен материал, след което щеше да се състои пресконференция. Новината автоматично се превръщаше в национална и идваше ред на пълната лудница. Замислих се за момент за Бенет Дейвис. До утре вечер или трябваше да си е теглил куршума, или да са му щракнали белезниците. Лично аз предпочитах първото. Телефонът ми иззвъня. Беше Родригес.

— Хей, здрасти.

— Пристигаш ли? — попита той.

— Мисля, че да.

— Сигурен ли си, че не ти трябва помощ? Можем да потърсим съдействие от местните.

— Разбрах те. Тревожиш се за Дейвис.

— Като говорим за това, искам да ти съобщя, че от КОДИС ни изпратиха пълната справка за Полард.

— Нека отгатна — рекох. — В нея няма абсолютно нищо.

— Откъде знаеш?

— Бенет ми каза, че Полард е приел съветите на Грайм и още преди години е започнал да използва презервативи.

— Колко са жертвите му според теб?

— Много.

— Само изнасилване?

Представих си как Мириам Хоуп разговаря с Даниъл Полард, опитвайки се отчаяно да спаси живота си, да спечели още няколко десетилетия самота.

— Наръгал е онзи старец в апартамента му — казах на глас аз. — Няма да се изненадам, ако има и други.

— Отделът по студените досиета вече рови в тази посока — въздъхна Родригес. — Ще търсят връзка с неразкритите убийства.

— Някой разговарял ли е с Грайм?

— Още не. Планираме да го посетим тази седмица.

— Окей. Довечера се връщам в Чикаго.

— Няма шега с тая работа, Кели. Ако искаш някакви действия тук, трябва да ми се обадиш.

Затворих капачето на телефона и минах край пътна табела, на която пишеше: СЕДАН, КАНЗАС, 40 КИЛОМЕТРА. Отбих на банкета и извадих уличното досие. В графата „роднини“ на болничния формуляр на Илейн фигурираше някакво име, но без адрес. Но онази нощ в Кал Сити клиентката ми сама беше споменала града. Не беше кой знае какво, но си струваше да опитам.