Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

И въпреки че вече съм на трийсет и пет, понякога става така, че ме боли много по-силно, отколкото съм допускал.

Беше една от поредните подобни нощи. Проблемът беше, че не знаех каква е причината. Ако бе заради Даян, нещата бяха ясни. Но ако не беше заради нея, значи чувството нямаше обект. Това вече беше страшно. Непозната мутация на болестта, за която най-вероятно нямаше лек.

Телефонът иззвъня сякаш в потвърждение на тъжните ми мисли. Погледнах дисплея, върху който се изписа номерът на човека, който ме търсеше. Едно чудесно изобретение, което понякога се превръща в генерална репетиция на житейските мъки. Изчаках да звънне още веднъж, след което вдигнах слушалката.

— Здравей.

Гласът й беше тих, но буден. Сякаш беше закъсняла някъде. Без уиски, но будна.

— Спиш ли, Майкъл?

— Да кажем, че съм полузаспал.

Запитах се откъде се обажда. От спалнята си. По мобилния. Фоайето отдолу. После разбрах. Стоманеното стържене по релсите на влака, който минаваше край прозореца ми, се смеси със звука, който идваше от слушалката. Едновременно.

— Предполагам, че прикритието ми рухна — рече тя.

— Къде си?

— На три преки от дома ти. В евтино заведение на „Линкълн“, казва се „Златната ябълка“. Знаеш ли къде е?

Разбрах, че няма за цел да се самопокани. И слава богу.

— Знам къде е — отвърнах. — Дай ми пет минути.

Намъкнах някакъв пуловер и си обух панталоните. Грабнах портфейла, ключовете от колата и револвера си „Смит енд Уесън“. След Канзас не бях склонен да поемам излишни рискове.

Тя седеше в последното сепаре, вляво от пътеката. Поръчах си кафе и тръгнах натам. Когато стигнах, чашката вече димеше на масата. Така се сервира в някои заведения.

— Къде се губиш цял ден? — попита Даян.

Беше облечена с джинси и черен пуловер. Косата й беше прибрана на тила, носеше очила с черни рамки. На пръв поглед изглеждаше сдържана и спокойна. Червило, блед грим. Безупречна. Но когато се усмихна, аз ясно видях първата пукнатина. Самотна тънка бръчица, пресичаща бузата й. Невъзможно да бъде пропусната.

— Проверявах разни неща от миналото — отвърнах и сведох очи към масата. Пред нея имаше чай и един екземпляр на „Агамемнон“ от Есхил.

— Охо, „Агамемнон“ — казах.

— Помислих си, че мога да го прелистя.

След тези думи направи пауза. От онези, подканящите, които имат за цел да проверят накъде духа вятърът. Опитах се да не се поддавам. Само по себе си това беше достатъчно.

— Интересно четиво, особено в три сутринта — рекох. — Но не забравяй, че е само част от една трилогия.

— Знам, каза ми го вече. „Орестия“.

— Какво ти е впечатлението?

— Става въпрос за отмъщение и нищо повече. Ти какво мислиш?

Кимнах, усещайки как ушите ми писват от притока на кръв.

— Тисифона, Мегера и Алекто.

— Кои са те?

— Ериниите. Появяват се в края на втората пиеса. Три сестри, които безпощадно преследват грешниците. Изтезават ги и накрая ги убиват безмилостно.

Даян разбърка чая и отпи една глътка.

— В това има ли нещо лошо?

Взех книгата и я прелистих.

— Отмъщението на ериниите продължава във времето и не се влияе от смяната на поколенията. Те убиват хора, които нямат нищо общо с първоначалното престъпление. Гърците ги изобразяват със змии в косите и кървави сълзи, капещи от очите им. Те са луди. И трите.

— Но действията им са били ефективни.

— Така ли мислиш?

— А защо не? Око за око, зъб за зъб…

Плъзнах книгата обратно към нея.

— В третата пиеса жаждата за мъст на ериниите най-после е задоволена. Заемат се да изградят съдебната система на Атина. Кървавите вражди секват след създаването на първия съд.

— Тази част май ще я прескоча — поклати глава тя. — Звучи ми скучно.

— Защото кървавите вражди ти харесват?

— Че на кого не харесват? Все пак това е само пиеса.

Даян взе „Агамемнон“ и го пъхна в чантата си. После се усмихна.

— Край на древната история. Кажи ми какво откри днес. За кого си събирал сведения? И за какво?

В продължение на половин час й разказвах подробно как е преминал денят ми, изключвайки всичко, свързано с Канзас. Тоест пълни лъжи. Даян слушаше, пиеше чай и кимаше. В един момент си поръча шоколадова торта, която изяде без остатък. Когато свърших, тя се усмихна. Стана ми ясно, че не е повярвала на нито една моя дума.

— Е, май е време да се прибирам — каза тя.

— Предстои ти тежък ден, така ли?

— Рано сутринта ще запиша интервю с Родригес. Утре вечер, веднага след ареста на Бенет Дейвис, ще направим ексклузивното предаване. Все още ли държиш да не споменаваме името ти?