Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

Измъкнах снимката на прокурорския екип по делото „Грайм“ и му я показах.

— Този най-отзад си ти. На колко години беше тогава? На двайсет и шест, нали?

— На двайсет и пет.

— Проклетото дете чудо, а? Никой от нас дори не подозираше.

— Мразя гадната снимка — оплака се Дейвис. — Единствената, на която сме целият екип.

— Ти си сключил споразумението с Полард. Наложи ми се да преровя пет кашона с документи, докато го открия. Предложил си му имунитет срещу показания.

— Той беше ключът към решаване на делото — отвърна Дейвис. — Най-близо до онова, на което му се вика очевидец.

— Но не си разбрал, че твоят очевидец всъщност е съучастник на Грайм.

Дейвис сепнато ме погледна, ченето му увисна.

— Спокойно, Бенет — рекох. — Тук все още няма от какво да се тревожиш. Пурата доказва без никакво съмнение присъствието ти в къщата на Полард. Но има и още нещо.

Измъкнах няколко листа.

— Това са архиви от Управлението на затворите.

Оставих ги на пейката, но Бенет не ги докосна.

— Не са нещо особено, но регистрират всичките ти посещения през годините. Двайсет и три срещи с Грайм в отделението на осъдените на смърт. Още не сме говорили с него, но той със сигурност ще те издаде.

Бенет Дейвис се усмихна. С озъбената усмивка на обречен човек.

— Кога Грайм те шантажира за пръв път? — попитах.

Дейвис драсна клечка кибрит и я поднесе към пурата си. От устата му излетя облак дим, гъст и равномерен, който за миг ни раздели. После димът се разсея и Бенет Дейвис отново се появи.

— По дяволите, Кели. Просто си прекалено добър. Не, вземам си думите назад. Не си добър, а просто си късметлия. Грайм действително се свърза с мен. Стана една година след присъдата. Доста се позабавлява с мен. Направи ме на нищо. Нарече ме тъпак, защото съм предложил имунитет на един сериен убиец. „Как ще погледнат на това обикновените избиратели?“, непрекъснато хихикаше той. Полард се оказа негово протеже. Животното, което го замества на улицата. Нищо не можех да направя.

— Кога се случи за пръв път?

— Ремингтън беше първата. Поне за мен.

— И ти уреди нещата?

Дейвис отмести поглед и кимна.

— Уредих ги и още как. Затворих устата на всички, които трябваше. Някои купих, с другите просто блъфирах.

— Като Гибънс?

— Той не знаеше нищо. После стана по-лесно. Повечето от жертвите бяха проститутки. Поне в началото. Случаи без особено значение за обществото. След като Полард започна да използва презервативи, отстранявайки възможността да остави материал за ДНК по жертвите си, нямах проблеми.

Помислих си за Никол и нейните „студени“ досиета. За топлите й чувства към Бенет, когото смяташе за приятел. Искрено се надявах да не е разбрала истината за този човек — включително и в мига, в който ножът е опрял в гърлото й.

— С годините започнах да свиквам и то стана част от живота ми — продължи Дейвис. — Разбира се, бях чувал за уличното досие по случая „Ремингтън“. Може би съдържаше някакви изгубени доказателства. Включително ДНК, чрез което можеше да се направи връзка между Полард и Грайм.

— И между теб и Полард.

— Евентуално — кимна той. — След разговора ми с теб в затвора разбрах, че Гибънс е търсел именно уличното досие. Или вече е разполагал с него.

Помислих си за хазяйката на Гибънс, решила да изкара някой долар. Но вместо това беше получила сто хиляди волта, които пръснаха сърцето й.

— И изпрати Полард да си поговори с хазяйката, а?

— Тук също нямаше как да контролирам нещата. Полард просто трябваше да разбере дали досието е у нея и да го прибере.

— Стигаме до Никол — рекох. — В „Дрейк“ ти разговаря с нея и тя ти каза за блузата на Илейн Ремингтън.

— Не можех да я оставя да изследва това веществено доказателство.

— Знам, Бенет. Отначало си помислих, че си изпратил Полард, но после промених мнението си. В онази нощ не е била използвана друга магнитна карта за достъп в лабораторията, което означава, че Никол лично е отворила на убиеца. Тоест тя го е познавала и му е имала доверие. Трябва да си бил ти, Бенет.

На пътеката се появи жена с добре поддържана външност, която разхождаше кученцето си. Тя мина покрай нас, дари ни с широка усмивка и продължи нататък. Дейвис пусна пурата между краката си.

— Нещата между нас можеха да бъдат по-различни — въздъхна той. — Но решението беше нейно. Взе го отдавна, преди години. А за последните събития просто нямах избор. Никакъв избор.

Вдигна глава да ме погледне и разпери ръце.