Патриция Хайсмит - Без милост

Сидни се стресна, по-точно изтръпна целия и чашата му падна в чинийката. Не му беше за самия бележник, а за мястото и онзи подозрителен собственик там. Сега си спомни, че същата сутрин развали десетачка, един ден преди да замине за Брайтън. Сидни мушна в косата си мокрите от чая пръсти и каза:

— О, аз се чудех къде съм го загубил — мислеше, че собственикът е забелязал забравеният бележник върху купчето с вестници, но си е замълчал, защото е искал да хвърли поглед вътре.

— Господин Тъкър ви е търсил още същия ден, за да ви го върне, но не сте си бил у дома.

— Да — каза Сидни, въпреки че този ден прекара вкъщи и тръгна за Брайтън на следващия ден. — Това е, а, не е чак толкова важно, водил съм записки. Записки, които после използвам в работата си.

Инспекторът се усмихна с разбиране.

— Господин Тъкър мислеше това за дневник. Разбира се, изглежда като дневник, и датите са отбелязани.

Сидни погледна джобовете на инспектора. Бележникът не се виждаше.

— Значи, записки за вашата белетристика?

— Да. Измислици, от начало до край — каза Сидни и за кой ли път осъзна, че истината излиза от устата му като грях, звучеше еднакво виновно.

— Прилича на художествена проза, но не всичко. Обаче, след като сте писател, мога да допусна, че всичко е в областта на прозата. Но един обикновен човек като господин Тъкър няма да приеме нещата така — свидетелството за убийството, как сте я бутнал по стълбите и така нататък — инспекторът бегло се усмихна и стисна големите си възлести ръце.

— Да. Сигурно разбирате, опитвах се да си представя всичко това.

— Наистина, на места звучи като измислица. Държим бележника в управлението, в Ипсуич, за всеки случай. Освен мен и семейство Тъкър, досега никой не го е виждал. Но като вземем под внимание от какъв характер са записките, господин Бартълби, страхувам се, че се налага да го покажа на инспектор Хил, който пристига от Лондон следващата седмица. Семейство Снийзъм настояха за намесата на Скотланд Ярд.

Сидни направи физиономия и се изправи.

— Да ви налея ли още чай, инспекторе? — попита той и се пресегна за чайника.

— Не, много благодаря. Трябва да тръгвам. В четири часа имам среща за голф — той също стана. — Довиждане, господин Бартълби, благодаря за чая.

— Довиждане, инспекторе.

Сидни го гледаше как се отдалечава по краткия път до шосето, където беше паркирана неговата черна кола, с чанта за стикове на задната седалка. Затвори вратата на къщата.

След един час се обади Инес.

— Предчувствах, че ще те намеря. Кога се прибра?

— Миналата вечер. Знам какво ще питаш, отговорът е не, нямах късмет — каза Сидни, чувстваше, че трябва да предвари нейния въпрос.

— О, Сид — възкликна състрадателно тя. — Господи, щом полицията не може да я открие, а имат на разположение цял взвод… Не си срещал Едуард Тилбъри, нали?

Сидни се разсмя.

— Ако бях го видял, щях да го следвам по петите.

— Защото ние с Карпи открихме, че напоследък той не се задържа у дома си. Особено в края на седмицата.

— Виж ти! Кажи ми, този Тилбъри на улица „Слоун“ ли живее?

— Май да. Спомням си, че Васили спомена „Слоун“. С Карпи попитахме, така между другото, какво става с него, защото доста отдавна не сме се виждали и научихме от няколко души, че всяка събота и неделя ходел някъде. Съри или Съсекс, бил при приятели, така казал на Васили. Играем си на детективи — Инес се изхихика. — И както Шерлок Холмс щеше да каже, навярно е нелогично да правим извод единствено от този факт, обаче има и още нещо, което би могъл да направиш, ако наистина те интересува, причакай го пред къщата му и го проследи, виж на кой влак ще се качи или направо тръгни с него. Или най-добре, проследи го още от офиса. Не могат да те арестуват за това, че следиш някого.

— Така е — разговорът бе мъчителен за Сидни. — Инес, ако полицията пак дойде при вас с Карпи, би било по-добре да не намесваме Тилбъри засега, не казвайте името му. Първо, ние нищо не знаем и не е никак разумно…

— Но те ще разберат истината. Много по-лесно ще се справят от нас. А това ще ти помогне.

— Права си, но… Трудно е за обяснение по телефона, не че искам да ти казвам как да постъпваш, но… — Сидни почти се обливаше в пот. — Ще ви бъда благодарен, ако нищо не добавите към показанията от преди месец.

Инес неохотно се съгласи и само след няколко секунди изтекоха трите минути.

Той излезе да се поразходи. Вървеше с лице към залязващото слънце и се питаше дали Алисия и Тилбъри не се разхождат сега на някой плаж. Мили боже, мислеше той, те са заедно вече два месеца. Достатъчно дълго, за да се опознаят. Какво смята да прави Алисия? Защо не му пише и да пусне писмото в Лондон, щом държи толкова да остане в неизвестност? Сидни отново изпита непреодолимо желание да пише на госпожа Лиманс в Ангмъринг, просто да попита какво иска всъщност, да й покаже, че би могъл да я разбие на пух и прах, когато намери за добре. Той изостави тази идея поради обзелото го чувство, средно с предразсъдъците и угризенията да не наруши някому спокойствието. Гордостта му също се обаждаше и сега той не искаше Алисия да знае, че нейните действия са го впечатлили достатъчно, за да пита за намеренията й. Алисия ще рухне и без това, щом разбере, че другите са узнали за нейния любовник. Освен това се въздържа, защото нататък ставаше все по-интересно. Любопитно беше колко далече ще посмее да отиде Алекс Полк-Фаради.