Патриция Хайсмит - Без милост

— Благодаря — отвърна Сидни. — Как научихте?

— Обади ми се ваш приятел, господин Полк-Фаради, май беше в петък сутринта. Изглежда работите заедно.

— Да, той е нещо като драматург. Повече от мен, във всеки случай.

— Той се тревожеше дали ще ви се удаде да продължите с епизодите, ако положението се влоши.

Сидни погледна инспектора, който потриваше брадичка, взрян в пода, все едно говореше за влошаване на времето или нещо друго, неподлежащо на контрол.

— Ами, то влошило ли се е? — попита Сидни.

— Не, но бихме могли да кажем, че стана обществен въпрос. И дори вестниците да не пишат всеки ден за жена ви или госпожа Лилибанкс, не всички вестници, въпреки това случаят няма да се забрави, преди да се намери жена ви, жива или мъртва.

— Случва се хората просто да изчезнат, завинаги. Нямате ли такива случаи тук? В Америка има няколко, доста нашумели. Съдията Кратър — не го откриха нито жив, нито мъртъв. — Сидни чу чайника, скоро щеше да кипне.

— Разбира се. И тук има такива. В този случай обаче, като че ли е необходимо по-сериозно разследване. Просто да търсим повече, ако така предпочитате.

Сидни си помисли, че наистина можеха да потърсят повече. Звукът, нададен от чайника се усилваше. Скочи:

— Извинявайте, инспекторе. Да ви предложа ли чаша чай?

— Благодаря — той закри устата си с ръка и се изкашля оглушително.

Сидни изчака водата да заври и отмери чая с лъжичка, точно като Алисия, само че нямаше лимон, за да сложи по едно парченце. Занесе чая на поднос. След определено време Сидни напълни чашата на инспектора, след това и своята. Предложи захар и мляко. Инспекторът си сложи и от двете.

— От думите на господин Полк-Фаради може да се съди — всъщност, той каза, че някои неща много го безпокоят. Знаете ли какво има предвид?

Сидни погледна инспектора и леко сви рамене.

— Не.

— Ако мислите, че има предвид нещо конкретно, предпочитам по-скоро да го чуя от вас, а не от него.

Сидни по-скоро се съмняваше в това. Защо трябваше да има такива предпочитания?

— Казал съм ви всичко и не разбирам какво друго би могъл да знае. Говоря за това, какво предаде жена ми, къде отива. Възможно е тя да е съобщила нещо друго на Алекс. Това ли е имал предвид?

— Не знам — каза инспектор Брокуей като внимателно наблюдаваше Сидни.

На това място Сидни си позволи да покаже загриженост и нервност. Направи го почти механично, изпусна лъжичката в чинийката, седна изправен в края на дивана.

— Той каза ли, че е говорил с Алисия?

— Не. Изглежда намекваше за някаква ситуация, доколкото разбрах, тук, у вас, преди тя да напусне.

Сидни прекара ръка по челото си и се протегна за цигара.

— Стори ми се, че Полк-Фаради са ви гостували често, когато жена ви е била вкъщи.

— А, горе-долу, веднъж месечно.

— Дори и по време на работа с господин Полк-Фаради?

— Да. Използвахме пощата. Все още си пишем.

— Хм. Ако той е чул как заплашвате жена си, или ако е подочул някоя караница, по-добре вие да ми разкажете.

Хайде де, мислеше Сидни. Въобще не е по-добре, а по-зле, вероятно. Работата беше, че инспекторът иска да сравни разказите им.

— Не се съмнявам, биха могли да подочуят някоя караница. Спомням си една вечер, Алисия счупи чаша и аз се разкрещях доста силно.

— Удрял ли сте жена си?

— Да — тържествено обяви Сидни. — Веднъж или два пъти. Лекичко.

— В присъствието на Полк-Фаради?

— Не. Поне така мисля. Мисля, че никога не сме се карали сериозно пред тях.

— Какво разбирате под „сериозно“?

— Когато съм я удрял. Или ако сме скарани за няколко дена — свободната ръка на Сидни обхвана другата, с цигарата. Треперенето беше неподправено, но нямаше нищо общо с разговора. Той мислеше за Алисия и Едуард Тилбъри.

— Бих искал да споделите с мен вашата тревога — с любезен глас подхвана инспекторът.

За Сидни бе абсолютно невъзможно да постъпи така и почти се усмихна на тази мисъл.

— Естествено, тревожа се от това, което Полк-Фаради би ви наговорил. Той иска да получи всичко от епизодите за Бич. Вчера ме попита дали съм съгласен на четиридесет процента от заплащането, а за него — шейсет. Каза, че иначе щял да разкаже някакви истории в полицията.

— Така ли? Историите истински ли са?

— Не знам, съмнявам се.

— Кои са верните истории, които той би могъл да разкаже?

— Не знам, освен една-две разправии с жена ми.

— Ако той говори с мен, можете да сте сигурен, че първо ще разпитам вас и после ще си извадя заключение — обеща инспектор Брокуей и остави чашата. — Появи се и друго обстоятелство, докато бяхте в Брайтън. Бележник, забравен в будка за вестници, в Бликъм Хийт.