Патриция Хайсмит - Без милост

Смехът на Сидни изгърмя — беше доволен от кикота на Хити.

— Хм — усмихна се Алекс с половин уста. Очите му бяха малко пияни, или може би зачервени от шофирането.

— Не забравяме да подсещаме за платнището в гаража. Например, идва монтьорът да смени изгоряла крушка на задния фар, колата е Ролс Ройс. Камериерът се щура около него и гледа да го отвлече от намерението му да си постеле брезента, за да се пъхне под колата или нещо подобно.

— Изгубих нишката — оплака се Алекс.

— На хартия ще е по-добре и лесно ще я проследиш. Разказът е много прост, като всяка хубава история — заяви Сидни. — Аз не съм я изпуснала, продължавай — каза Хити, сядайки на старото си място. Тя бе поднесла сладкиша в чинийки с чисти вилички.

— Огилви, т.е. Бич — започна Сидни — идва в Лондон тържествено, както си му е редът по протокол, за конференцията, блестящо се справя със задачата си, а тя се състои — предотвратява политическа криза, и тем подобни — Сидни стигна дотук и замлъкна, защото по-нататък не беше го измислил.

— Трябва ни нещо по-така, за завършек. А платнището в гаража? — Сидни втренчи поглед в средата на масата и пред очите му изплува синьо-червения килим, който бе заровил, килимът с опакото отвън, криещ Алисиното тяло. Какво друго прави човек с труп, освен че го погребва? — Струва ми се, че трябва да заровим нещастника някъде.

— Кой ще го направи? — попита Алекс, заемайки се със сладкиша.

— Камериерът, и помощници. На всички им е известно за преодоляната международна криза и без много въпроси ще се заемат с такова дребно нещо — заравянето на труп.

— По-късно отсъствието на Огилви ще бъде установено. Предполагам, че Бич ще остане в Лондон, така ли? — попита Алекс.

— Точно така. Там ще „изчака“ следващия епизод — отвърна Сидни. — Ще се разбере, че е изчезнал, но ние няма да разкриваме картите, докато не премине международната криза.

— Каква криза?

— Алекс! — извика Хити с укор. — Можеш да проявиш поне малко любезност към Сидни, като го слушаш.

— Слушам, но пропуснах „кризата“ — Алекс повдигна издълженото си бледо лице, а едната му черна вежда се смръщи срещу жена му. — Пълна мъгла е тази криза, а не вярвам да е по-ясно и за Сидни.

Хити, с поглед в Алекс, въздъхна със съжаление.

Всички бяха уморени. Не помогна и втората чаша кафе, която Сидни им предложи, за да издържат докато измият чиниите. Алекс бе видимо изтощен, за да чакат помощ от него. Вече в кухнята, Хити каза:

— Надявам се, че не те дразни мърморенето на Алекс. През седмицата беше страшно зает, три вечери седя до късно, а и шофирането насам…

— Не го вземай присърце — развеселен отговори Сидни. — Той само се опитваше да ме дразни, зная. — Ръцете му бяха потънали в сапунена пяна.

— Големите купи къде стоят? — Хити подсушаваше съдовете и ги поставяше по местата им.

— Все ми е едно — където ги сложиш. Ако смениш местата им, още по-добре — за разнообразие.

Когато Хити се върна за следващата чиния, каза:

— Сигурно си ужасно самотен тук без Алисия.

Сидни се обърна към нея: лека усмивка играеше на лицето му. Самотата му понасяше, превъзходно беше, но предугади, че пред хора като Полк-Фаради, които не могат без топлината на приятелството, не бива да изглежда чак толкова превъзходно, когато е сам.

— Не, харесва ми. Не забравяй, че съм едно дете в семейството си. Винаги съм бил сам.

За Сидни бе непонятно как може на някого да му харесва живота с куп хора наоколо, като италианските фамилии. Множеството го притесняваше. Струпаните хора пред киното или в кафенетата предизвикваха у него тревожни чувства. Изглеждаха враждебно настроени, като на война. За него желанието на хората да са заедно беше противоестествено. Той бе оклофоб, тълпомразец, тълпата го ужасяваше. По лицето на Хиги все още личеше отпечатъка на съчувствие и загриженост.

— Алекс ми казваше, че Алисия получавала месечна издръжка, вярно ли е?

Усмивчица прекоси лицето му: „Ако Алисия е мъртва, парите ще получаваш ти, нали? Да! Ще дойдат на първи август. Понеделник“. — Като че това й се искаше да изрече.

— По пощата ли я получава?

— Да. На втори.

Хити стоеше на един крак и чешеше стъпалото на другия. След вечеря бе събула новите си сандали, защото я стягаха и сега беше боса.

— Ако не дойде, Алекс казваше, че може да се обадиш на банката и да ги попиташ какъв адрес им е оставила за препращане. Предполагам, че им е съобщила.

— Да, сигурно, но не мисля, че тя иска да знаем къде е. Имаме споразумение. Тя настояваше за пълна дискретност. Разбираш ли? — Сидни се надяваше с това да сложи точка на разговора.