Патриция Хайсмит - Без милост

Засега Алисия бе обсебена от синия цвят. Набави си такава хартия и наряза правоъгълни парчета, 15×20 см. Заредена с тях, писалка с туш и червен молив, тя с часове правеше абстрактни рисунки на всичко, попаднало в полезрението й, на брега или по крайбрежните пейки. Вдъхновението я подтикваше да изпрати няколко на госпожа Лилибанкс, но не го стори, защото съвсем естествено беше тя да се похвали на Сидни. Той и без това сигурно се досеща, че тя се намира в Брайтън, но няма да му помага с доказателства!

Изминаха две седмици. Алисия се чувстваше доста по-спокойна и щастлива. Представяше си как родителите й се тревожат, не много, но остави Сидни да се оправя с тях. В края на краищата, те ще заключат, че ако й се е случило нещо лошо, непременно ще го научат от вестниците. Но ето че дойде и третата седмица, когато Алисия започна да изпитва раздразнение от плодовите сладоледи в неделя, сервирани неизменно във високите чаши на „Еклера“. Омръзна й специалитета на италианския ресторант и противната торта в чайната, та дори и четирите стени на стаята й в хотел „Синклер“, кремавите хартиени тапети с дребни лодчици, които в началото я привличаха, защото това бе нейната стая, само нейна. Една вечер се почерпи с два големи джина в кръчмата на улица „Стейн“. Преди да привърши втория, позвъни на Едуард в Лондон.

За нейна най-голяма изненада, Едуард се оказа вкъщи и тя счете този факт за добро знамение.

Всичко стана невероятно бързо, така бързо, че преди да изтекат първите три минути, тя знаеше, че Едуард ще дойде следващата събота с влака, който пристига в Брайтън в единайсет сутринта. Ще остане и в неделя. Гласът му издаваше задоволство, че я чува.

Чакаше го на гарата, но почти го изпусна сред навалицата на пристигащите. Той като че гушеше глава в раменете си, стори й се по-нисък отколкото го помнеше. Безоблачната открита усмивка обаче си беше неговата. Свали шапка, целуна я по бузата. Пийнаха в бюфета на гарата.

— Знам, че ме мислиш за мръднала — каза Алисия — но аз съм отново на почивка тук, този път за по-дълго и рисувам много. Донесла съм си и маслени бои.

— Мило момиче, мисля, че си възхитителна — каза Едуард. — Какво нередно има?

Тонът му и това, което чу й подсказа, че нито ще каже на някого за срещата им, нито ще пита за Сидни.

— Къде си отседнала?

— В „Синклер“. Не е шикозно, но е доста прилично.

— Ще имаш ли нещо против, ако и аз наема стая там — появи се неговата стеснителна момчешка усмивка. — Ще ни бъде много по-лесно да се срещаме, ако сме под един покрив.

— Разбира се, че нямам. Хотелът е достатъчно голям да приюти и двама ни.

Едуард носеше пътен комплект със себе си — риза, бански и пижама, така й каза, затова от гарата отидоха направо в хотела. Алисия му обясни, че се е регистрирала под чуждо име, защото не иска никой да знае къде е, нито Сидни, нито родителите й: тя е госпожа Едуард Понсъби.

— Надявам се да не се сърдиш за „Едуард“.

— Напротив, поласкан съм — каза Едуард.

Тяхната чудесна предишна събота и неделя се повтори и Алисия му подари игла за вратовръзка, имитация на антична. Бе издебнала свободна минутка в събота следобед. Тя не попита дали и кога ще се видят пак, но Едуард беше този, който се заинтересува следващата събота ще бъде ли още в Брайтън.

— Най-вероятно, да — отговори Алисия, а Едуард поиска разрешение да я посети отново.

— Чудесно ще е, ако нямаш какво друго да правиш — добави тя, без да мисли, но в тази секунда тя го обичаше, и той, Едуард, дори не си и представяше, че би могъл да я има сега, веднага…

В края на юли, почти месец след заминаването на Алисия, Полк-Фаради дойдоха за една събота и неделя в Сафък при Сидни. Той работеше върху третия епизод от поредицата на Бич — „Вторият господин Куентин“, където техният герой се превъплъщава в дипломат. Това щеше да е първото развлечение на Сидни (като изключим посещението на Инес и Карпи), откакто бе останал сам и с необичаен за него ентусиазъм той накупи от един магазин в Ипсуич всякакви деликатеси плюс няколко бутилки вино и месо за печене.

Семейство Полк-Фаради пристигнаха още в петък към осем и половина вечерта. Сидни ги посрещна на черния вход. Носеха бира, вино и два сладкиша с крем, приготвени от Хити.

— Ще си прекараме страхотно! — каза Сидни, приготвяйки първите чаши с питиетата в кухнята.

— Да, вече вали — отвърна Алекс, но без печал.

Хити се намеси:

— Може ли? Миризмата е вълнуваща! — и пристъпи към печката. — Ммм! Да направя ли картофено пюре?