Патриция Хайсмит - Без милост

Малко преди пет телефонът отново иззвъня и той помисли, че пак е госпожа Снийзъм.

— Полк-Фаради е на телефона — каза Алекс.

— Бартълби, Писар Писарушко — отвърна Сидни.

— Сидни, приятелю, познай какво?

Сидни знаеше, но не вярваше. Хити току-що се била обадила на Алекс в офиса да му съобщи новината — Плъмър от „Гранада“ откупува техния Бич, ако изпратят още няколко епизода на същото ниво.

— Не съм го хванал на телефона още, но ще му кажа твърдо да, нали така? Ще им доставим стоката.

— Кажи им, че подвизите на нашия герой нямат край, ще ги засипем. А, надявам се, че си се справил с втория епизод, за убития съпруг.

— Да, да, да — увери го Алекс. — Първият вариант е почти готов.

— Веднага започвам нов епизод.

— Чудесно. Ей, старче, ще наминеш ли довечера, та да подхванем нова идейка с теб, при положение че имаш такава.

Изкушението бе голямо, но Сидни знаеше, че щяха да реват от удоволствие цяла вечер, щяха да се тупат по гърбовете и никаква работа нямаше да свършат.

— Благодаря ти, но май е по-добре да не оставям гробницата празна, о, искам да кажа, мелницата на нашите идеи трябва да се пълни — през смях добави той.

— Добре, но не ставай отшелник. Как е Алисия? Жалко, че не дойдохте на веселбата онази вечер. Алисия искаше, но ти всичко провали.

— Да, така е, но аз работех, а тя можеше да отиде сама. Когато свърша с този роман…

— Целуни Алисия от нас.

Сидни пое дъх и каза:

— Алисия я няма, мисля, че е в Брайтън.

— Пак ли? Кога се връща?

Тъкмо тогава се чу предупредителното пиукане на телефона.

— Този път може да остане по-дълго там, няколко седмици.

— Ааа, твоята мелница започва да й писва, знаеш ли. Приключвам, стари друже.

Сидни се повъртя около телефона, зашеметен от добри предчувствия и все го поглеждаше с надежда. Така му се искаше да вдигне слушалката и да каже на Алисия най-новото! Но тя не можеше да не разбере от някого, ако продажбата се осъществеше. Глупости, та нали тя е мъртва, заровена под земята, напомни си той и тичешком взе стълбите до кабинета.

Госпожа Едуард Понсъби, или Алисия, бе вече в Брайтън: отседна в хотел „Синклер“, който макар и скромен бе истински хотел, доста по-голям, предлагащ повече удобства от предишния пансион, където освен легло и закуска имаше и вечерен час. Тя бе получила и осребрила ежемесечния си чек в Ипсуич на втори юли, деня, когато бе тръгнала насам. Със Сидни имаха обща сметка там (стотина лири), но Алисия се отказа да тегли суми от нея, за да не може Сидни да я проследи, а и не искаше да го лишава от средства. Възнамеряваше да живее със собствените си пари, доколкото и докогато стигнеха, а след това щеше да си потърси някаква чиновническа работа, но не в Лондон, а в някое от малките градчета наоколо, спокойни и отморяващи. В края на седмицата джобът й щеше да олекне с още десет лири, толкова струваха нощувките, но с храната минаваше доста евтино (не в хотела, а навън), така че би могла да издържи и до следващия чек, а по-нататък от чек на чек… Очакваше я малко затруднение, именно чекът, който щеше да бъде изпратен в Бликъм Хийт, а нито Сидни, нито в банката знаеха къде да го препратят, тъй като не бе оставила никакъв адрес. Нямаше как да получава и личната си кореспонденция, но тя можеше и да почака, затова пък изчезването й щеше да бъде много истинско — пропаднала вдън земя, за радост на Сидни, който ще поиграе любимата си игра. Предугаждаше как ще се прави на виновен за мнимото й убийство, предизвиквайки всеобщо възмущение у приятелите им. Границата, до която би си позволил да стигне, ще е белег за неговата вменяемост и зрялост, Алисия имаше лошо предчувствие и за двете. Бе решила да се обади на Едуард Тилбъри някоя вечер, или по-добре в събота следобед и да го покани да прекарат заедно двата почивни дни. Въображението й разиграваше няколко сценария: през някоя събота ще се регистрират в хотел под чуждо име, може Понсъби, и това ще са два лудешки дни; втори — той ще прекара с нея съботния ден, между тях пламва истинска любов, предприема нещо съдбоносно, например развод; друг — страстта ги изгаря, той урежда някак си отпуска за един месец, наемат си къщичка далеч от хората. Или Едуард ще пътува всеки ден, работи в Лондон, нощува в Брайтън. В случай че връзката им се окаже дълготрайна, по-умно би било да живеят извън Лондон, защото някои от приятелите им могат да се досетят, че „липсват“ и двамата и да направят съответните изводи, свързани с Брайтън, нали всички знаят, че е любимото й място.