Том Клэнси - Безпощадно

— Чудех се кога ли ще забележиш.

— Свещите блестяха точно в очите ми — оправда се той.

— Свещите наистина бяха хубави, но много миришеха.

Пам имаше право. Вентилацията в бункера бе лоша. Ето още едно нещо, което трябваше да се оправи. Кели погледна към бъдещето, в което го очакваше много работа, и ръцете му се преместиха на по-приятно място.

— Достатъчно ли съм напълняла?

— Въобразявам ли си, или…

— Е, може би съвсем мъничко — призна Пам и сложи ръка върху неговата.

— Трябва да ти купим някои нови дрехи — каза Кели и погледна лицето й, от което се излъчваше увереност.

Пам стоеше на руля и направляваше яхтата по компаса край остров Шарп Лайт. Той се намираше доста на изток от главния канал, но днес в него имаше оживено движение.

— Чудесна идея — съгласи се тя. — Но не познавам магазините. — После погледът й провери курса по компаса, както подобава на всеки добър рулеви.

— Лесно ще познаем хубавите. Трябва само да гледаме паркингите пред тях.

— Какво?

— Ще търсим линкълни и кадилаци, скъпа. Те винаги знаят откъде да си купят хубави дрехи — забеляза Кели. — Тази тактика никога не ме е подвеждала.

Пам се засмя, както бе предвидено. Кели се удивяваше как добре се контролира момичето, въпреки че все още й предстоеше дълъг път.

— Къде ще спим тази вечер?

— На борда — отвърна Кели. — Тук ще сме в безопасност.

Пам едва забележимо кимна с глава, но той обясни за всеки случай:

— Ти си с променена външност, а мен пък въобще не ме познават. Същото се отнася за колата и яхтата ми. Франк Алън не знае как се казваш, нито пък че си жена. Толкова по оперативната сигурност. Трябва да сме в безопасност.

— Сигурна съм, че си прав — обърна се с усмивка Пам. Увереността на лицето й стопляше кръвта в жилите и подхранваше самочувствието му.

— Тази вечер ще вали — забеляза Кели и посочи един отдалечен облак. — Това също е добре. Намалява видимостта. Ние вършехме повечето си операции в дъжда. Хората просто не стоят нащрек, когато са мокри.

— Ти наистина разбираш от тези работи.

— Учил съм в добро училище, скъпа — отвърна с мъжествена усмивка Кели.

След три часа акостираха в пристанището. Кели изнесе цяло представление, докато проверяваше паркинга и стоящия на обичайното си място скаут. Той нареди на Пам да стои долу, докато завърже яхтата, и докара колата до самия док. Както й бе казано, Пам отиде направо в колата, без да се оглежда вляво и вдясно, и Кели потегли веднага. Все още бе рано и те се насочиха извън града, където откриха един търговски център в Тимониум. В продължение на два — за Кели безконечни — часа Пам си избра три хубави костюмчета, за които Кели плати в брой. Тя облече онзи, който най-много хареса на Джон — къса пола и блуза, които отиваха на неговото сако. Кели от дълго време не се бе обличал така, както му се иска.

Вечеряха близо до магазина в един ресторант, който разполагаше с уединени сепарета. Макар да не го каза, Джон имаше нужда от хубава храна. Разбира се, Пам се справяше чудесно с пилетата, но имаше какво още да научи от готварското изкуство.

— Изглеждаш много добре. Искам да кажа, спокойна — уточни той и отпи от кафето си.

— Никога не съм мислела, че ще се чувствам така. Имам предвид, че още не са минали… три седмици, нали?

— Точно така. — Кели остави чашата си. — Утре ще отидем да навестим Сара и приятелите й. След два месеца всичко ще бъде различно, Пам.

Той взе ръката й и си пожела някой ден на третия пръст да стои златна халка.

— Сега вече ти вярвам. Наистина.

— Добре.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

Вечерята бе приключила, а до тайната среща с лейтенант Алън оставаха цели часове.

— Просто ще се помотаем с колата.

Кели остави парите на масата и двамата излязоха.

Вече бе тъмно. Слънцето почти се бе скрило и валеше дъжд. Кели се насочи на юг към града по Йорк роуд. Чувстваше се сит, отпуснат, уверен и готов за нощната работа. На влизане в Таусън видя няколко сухи петна, от които колите току-що бяха тръгнали. Това означаваше, че градът със своите опасности е близо. Сетивата му веднага застанаха нащрек. Очите на Кели започнаха да шарят наляво-надясно по улици и тротоари, погледът му през пет секунди проверяваше трите огледала на колата. Още с влизането в колата той бе оставил колта на обичайното му място — в един кобур под предната седалка. Така беше по-удобно, пък и тук можеше да го стигне по-бързо, отколкото на колана.

— Пам? — обърна се той към нея, без да откъсва поглед от движението. Междувременно провери дали и четирите врати са заключени — предпазна мярка, която му изглеждаше направо параноична.