Том Клэнси - Безпощадно

— Изглеждаш чудесно — каза той в събота вечерта след банята.

— Може би — позволи си Пам.

Кели взе гребена от мивката и започна да реши косата й.

— Слънцето я е изрусило.

— Отне ми доста време, докато махна всичката мръсотия от нея — отвърна Пам и се отпусна под докосването му.

Кели се запъна с едно възелче, като внимаваше да не дърпа много силно.

— Но все пак излезе, нали, Пам?

— Предполагам, че да — каза тя на лицето в огледалото.

— Трудно ли ти беше да кажеш това, скъпа?

— Доста.

Последва истинска усмивка, пълна с топлота и увереност.

Кели остави гребена и я целуна по врата, като й позволи да го гледа в огледалото. После продължи заниманието си. То му се струваше странно, но Джон обичаше да я сресва.

— Ето, готово. Вече няма възелчета.

— Трябва да си купиш сешоар.

— Никога не съм имал нужда от него — повдигна рамене Кели.

Пам се обърна към него и го хвана за ръце.

— Ще имаш, ако все още искаш.

Джон замълча за около десетина секунди и когато заговори, думите му не прозвучаха както искаше, защото сега бе негов ред да се страхува:

— Сигурна ли си?

— Все още ли…

— Да!

На Кели му бе трудно да я вдигне така — все още гола и мокра от банята, но в такива моменти един мъж трябва да прегръща жена си. Пам се променяше. Ребрата й вече не изпъкваха толкова силно. Редовното хранене бе прибавило няколко килограма към теглото й. Но най-голямата промяна бе в личността й. Кели се запита какво ли чудо е станало. Беше го страх да повярва, че и той има принос за него, макар да знаеше, че е така. Той я пусна на земята и се загледа в пламъчетата, искрящи от очите й, горд, че е допринесъл да са там.

— Аз също имам недостатъци — предупреди я той, без да знае как изглеждат неговите очи.

— Вече знам повечето — увери го тя.

Ръката й започна да милва загорелите му окосмени гърди, белязани от военни операции в далечна страна. Нейните белези бяха вътре, но той също имаше такива и двамата щяха взаимно да си помогнат в лечението. Пам вече бе сигурна в това. Тя бе започнала да гледа на бъдещето като на нещо повече от мрачно място, в което можеше да се крие и да търси забрава. Сега то бе пълно с надежда.

Останалото бе лесно. Отидоха набързо с яхтата до Соломонс, откъдето Пам си накупи някои неща. В един фризьорски салон я подстригаха. В края на втората си седмица с Кели тя вече редовно бягаше и бе прибавила няколко килограма към теглото си. Можеше да носи бански от две части, без да показва ребрата си на всички наоколо. Мускулите на бедрата й се стегнаха до нормалното за момиче на нейната възраст. Но призраците все още я преследваха. Кели на два пъти през нощта я намираше потна и трепереща. От устата й излизаха нечленоразделни звуци, които обаче не му бе трудно да разбере. И в двата случая прегръдката му бе успокоила Пам, но не и него. Скоро Джон вече я учеше да управлява „Спрингър“. Въпреки пропуските в обучението си Пам бе умно момиче. Тя бързо разбра повече от нещата, които някои яхтсмени никога не успяваха да научат. Двамата дори плуваха заедно и Кели остана изненадан, че Пам се е научила да плува в Тексас.

Кели обичаше всичко в Пам Маден: външния вид, говора, миризмата и усещането й. Той дори се улови, че става неспокоен, ако не я вижда няколко минути, сякаш Пам можеше да изчезне някъде. Но тя бе там. Улавяше погледа му и се усмихваше палаво. Понякога обаче я намираше да стои със замислено изражение, насочила мислите си към тъмното минало или към някакво бъдеще, различно от това, което Джон бе начертал. Искаше му се да може да бръкне в съзнанието й и да извади от него всички мрачни спомени, но знаеше, че трябва да остави това на специалистите. В такива моменти Кели винаги намираше повод да бъде до нея. Пръстите му нежно галеха раменете й просто за да й напомнят, че не е сама.

Десет дни след заминаването на Сара и Сам двамата си организираха малка церемония. Пам изкара яхтата в залива, завърза тубичката с успокоителни за един камък и я хвърли във водата. Кели стоеше зад нея с ръце на кръста й. Той гледаше другите яхти, плаващи в залива, и виждаше едно хубаво и многообещаващо бъдеще.

— Ти беше прав — каза тя и помилва ръцете му.

— Случва се понякога — отвърна той със замечтана усмивка. Следващите й думи го изненадаха.

— Има и други, Джон. Други жени, които Хенри… Като Хелън — онази, която уби.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да се върна. Да им помогна… преди Хенри… преди да е убил повечето от тях.