Том Клэнси - Безпощадно

Гласът й вече бе механичен:

— Ти имаш право да знаеш.

— Сега вече знам и това не променя нищо. — Той спря за секунда. — Всъщност променя. Ти си дори по-смела, отколкото си мислех, скъпа.

— Сигурен ли си? Ами после?

— Единственото „после“, което ме тревожи, са онези хора, от които си избягала — каза Кели.

— Ако някога ме открият… — Чувството в гласа й се върна. То беше страх. — Всеки път, когато се връщаме в града, могат да ни видят.

— Ще внимаваме — каза Кели.

— Никога няма да бъда в безопасност. Никога.

— Виж, има два начина да се справим с това. Единият е постоянно да бягаш и да се криеш. Другият е да помогнеш за наказването им.

Тя поклати многозначително глава.

— Момичето, което убиха. Те знаеха. Знаеха, че отива при ченгетата. Ето затова не мога да вярвам на полицията. Освен това не знаеш колко ужасни са тези хора.

Кели разбра, че Сара е била права и за нещо друго. Пам носеше потника си и той видя, че белезите по гърба й не са почернели. Слънцето просто не ги бе хванало. Те стояха като кървави спомени от нечие удоволствие. Всичко бе започнало с Пиер Ламарк или още по-рано — с Доналд Маден. Дребни, страхливи хора, които общуваха с жените посредством сила.

„Мъже?“ — запита се Кели.

Не.

Кели й каза да го изчака за момент и се запъти към работилницата. Върна се с осем празни кутии от бира и сода, които остави на земята на около десетина метра от столовете им.

— Запуши си ушите — каза й Кели.

— Защо?

— Моля те — отвърна той.

Когато Пам го стори ръката на Джон светкавично извади един колт .45 изпод ризата си. Той го хвана с две ръце и започна от ляво на дясно. Една по една с половин секунда пауза кутиите паднаха или се разлетяха из въздуха под командата на пистолета. Преди последната да падне на земята, Кели бе извадил празния пълнител и зареждаше отново. Седем от кутиите подскочиха отново. Кели провери оръжието, спусна предпазителя и го сложи на колана си, преди пак да седне до нея.

— Не е нужно голямо умение, за да уплашиш младо момиче без приятели. За мен обаче трябва малко повече. Пам, ако някой някога само си помисли да ти причини болка, първо ще трябва да разговаря с мен.

Тя погледна кутиите, после Кели, който очевидно бе доволен от себе си и мерника си. Демонстрацията му послужи като отдушник и въпреки малкото време той бе успял да прикачи име на всяка от кутиите. Но Пам явно не бе убедена. Трябваше й време.

— Както и да е — седна отново до нея той. — Добре, ти ми разказа историята си, нали?

— Да.

— Все още ли си мислиш, че тя може да промени чувствата ми?

— Не. Ти казваш, че не е така, и аз ти вярвам.

— Пам, не всички мъже на света са такива. Всъщност те дори не са много. Просто си нямала късмет. На теб ти няма нищо. Случва се някой да пострада при нещастен случай или пък да се разболее. Във Виетнам съм виждал как загиват хора просто от липса на късмет. Дори и с мен щеше да се случи същото. Те нямаха вина. Просто лош късмет. Не се намирали където трябва или пък се обърнали наляво вместо вдясно, или погледнали в погрешната посока. Сара иска да се срещнеш с лекари и да говориш с тях. Мисля, че е права. Ще те оправим.

— И после? — попита Пам Маден.

Кели си пое дълбоко въздух, но вече бе твърде късно да спре.

— Ще… останеш ли с мен, Пам?

Тя погледна така, сякаш току-що я бяха зашлевили. Кели остана поразен от реакцията й.

— Не можеш, правиш го само защото…

Кели стана, хвана я за ръцете и я изправи.

— Изслушай ме. Била си болна. Вече се оправяш. Понесла си всичко, което този скапан свят може да хвърли насреща ти, и не си се отказала. Вярвам в теб! Трябва ни време. За всичко трябва време. Но в края на краищата от теб ще излезе един прекрасен човек.

Той я пусна обратно на шезлонга и отстъпи. Целият се тресеше от гняв не само заради всичко, което се бе случило с Пам, но и заради това, че си позволяваше да й налага волята си.

— Съжалявам. Не трябваше да го правя. Моля те, Пам… просто повярвай мъничко в себе си.

— Трудно е. Вършила съм ужасни неща.

Сара бе права. Пам имаше нужда от професионална помощ. Кели се ядоса, че не знае какво точно трябва да каже.

Следващите няколко дни преминаха изненадващо бързо. Каквито и други качества да имаше, Пам бе ужасен готвач и неуспехите на два пъти я довеждаха до сълзи от разочарование. Кели обаче успяваше да преглътне всичките й гозби и да я похвали. Тя учеше бързо и до петък вече бе в състояние да направи от хамбургера нещо по-вкусно от парче въглен. През цялото време Кели не се отделяше от нея и я насърчаваше, като се стараеше да не налага волята си. В повечето случаи усилията му се увенчаваха с успех. Оръжията му бяха усмивката, тихата дума и нежното докосване. Пам скоро усвои навика му да става преди зазоряване. Джон започна да я занимава с упражнения. Това беше доста трудно. Въпреки че по принцип бе здрава, Пам от години не бе пробягвала повече от петдесетина метра. За начало Кели я накара да обикаля острова. Започнаха с две обиколки, за да достигнат до пет в края на седмицата. Следобедите си Пам прекарваше под слънцето, без да претрупва тялото си с дрехи. Обикновено се печеше по сутиен и бикини. Постепенно започна да хваща тен и като че ли нито веднъж не обърна внимание на белезите по гърба си, от които Кели настръхваше. Пам вече обръщаше по-голямо внимание на външния си вид. Къпеше се и миеше косата си поне веднъж дневно, след което я сресваше, докато придобие копринен блясък. Кели винаги бе наблизо, за да изрази възхищението си. От успокоителните, които Сара остави, не стана нужда. Може би веднъж-два пъти у нея се появяваше желание, но тя го прогонваше и с помощта на упражненията скоро започна да спи нормално. Усмивката започна по-често да навестява устните й и Джон два пъти я хвана да гледа в огледалото без болка в очите.