Том Клэнси - Безпощадно

— Това е опасно, Пам — каза бавно Кели.

— Знам… Но какво ще стане с тях?

Джон знаеше, че това е симптом на оздравяването. Тя отново бе станала нормален човек, а нормалните хора се тревожат за другите.

— Не мога вечно да се крия, нали?

Кели чувстваше страха, но думите й криеха предизвикателство и той я притегли още по-плътно към себе си.

— Не, наистина не можеш. Това е проблемът. Много е трудно да се криеш.

— Сигурен ли си, че твоят приятел в полицията е честен — попита тя.

— Да, познаваме се. Той е лейтенант. Преди година му свърших една работа. Някакъв пистолет се бе изгубил и аз им помогнах да го намерят. Така че ми е длъжник. Освен това помагах при обучението на водолазите им и завързах някои познанства. — Кели замълча. — Не си длъжна да го правиш, Пам. Няма да имам нищо против, ако решиш да забравиш всичко. Мога никога повече да не се върна в Балтимор. Трябва само да отидем на лекар там.

— Те вършат с другите всичко онова, което са правили и с мен. Ако не направя нещо, ще продължават както си знаят, нали?

Кели се замисли за това и за своите призраци. Човек просто не може да избяга от някои неща. Той го знаеше. Беше опитвал. Спомените на Пам бяха по-ужасни и от неговите и ако връзката им продължеше, те трябваше да бъдат пратени в небитието.

— Ще се обадя по телефона.

— Лейтенант Алън — каза мъжът в слушалката. Намираше се в Западния участък. Климатичната инсталация не работеше както трябва, а бюрото му бе задръстено с несвършена работа.

— Франк? Обажда се Джон Кели — чу детективът и се усмихна.

— Как е животът в средата на залива, братче? — „И на мен ми се иска да бъда там.“

— Тих и спокоен. А ти как я караш? — попита гласът.

— Мечтая си — отвърна Алън и се облегна на въртящия се стол.

Той бе едър човек и подобно на повечето полицаи от поколението му — ветеран от Втората световна война, служил във флотската артилерия. Започнал кариерата си като обикновен полицай на Ийст Монюмънт стрийт, той се бе издигнал до детектив в отдел „Убийства“. Въпреки разпространеното мнение работата тук не бе толкова тежка, макар че бе неизбежно свързана с ненавременния край на човешкия живот. Алън веднага забеляза промяната в гласа на Кели.

— С какво мога да ти помогна?

— Аз, ъъ, срещнах един човек, който трябва да говори с теб.

— И как стана това? — попита полицаят и затърси цигарите и кибрита в джоба си.

— Става въпрос за бизнес, Франк. Информация, свързана с убийство.

Детективът присви очи, а мозъкът му превключи на по-висока скорост.

— Кога и къде?

— Все още не знам, пък и идеята за такива телефонни разговори не ми допада.

— Сериозно ли е?

— Това ще си остане ли между нас?

Алън кимна и се загледа през прозореца.

— Да, ще си остане.

— Наркотици.

В главата на Алън нещо каза „щрак“. Кели бе споменал, че информаторът му е „един човек“. „Значи по-скоро става въпрос за жена“ — заключи Алън. Кели бе умен, но немного прецизен в изразите. Алън знаеше смътните слухове за пласьори на наркотици, които използват жени за една или друга цел. Но нищо повече. Той не работеше по случая. С него се занимаваха Том Дъглас и Емет Райън в централния участък. По принцип Алън не трябваше да знае дори и това.

— В момента из града се подвизават най-малко три мрежи за пласиране на наркотици — каза спокойно детективът. — Никоя от тях няма славата на приятно местенце. Искам да знам нещо повече.

— Приятелят ми не желае да се замесва. Просто иска да ти даде малко информация, Франк. Ако отидеш по-далеч, можем да променим намеренията си. В случай че историята се окаже вярна, хората, замесени в нея, са много опасни.

Алън отново се замисли. Той никога не се бе ровил из миналото на Кели, но знаеше достатъчно. Кели бе опитен водолаз, боцман, който се бе сражавал в Делтата на Меконг в помощ на Девети пехотен. Отличен боец, чиито качества им бяха препоръчани от висока инстанция в Пентагона. Работата му с полицейските водолази бе на висота. „Но и доста добре спечели от нея“ — припомни си Алън. „Човекът“ със сигурност бе жена. Кели никога нямаше да взема такива предохранителни мерки, ако ставаше въпрос за мъж. Мъжете просто не мислят така един за друг. Ако не друго, то думите му определено звучаха интригуващо.

— Да не се будалкаш? — бе длъжен да попита детективът.

— Никога не се будалкам с такива неща — увери го Кели. — Изискванията ми са: давам ти само информация и срещата се провежда на четири очи. Става ли?