Том Клэнси - Безпощадно

Кели изправи гръб и присви очи. Беше виждал подобна картина и преди. Дори и във Виетнам — страна, която воюваше още отпреди раждането му — имаше родители и деца. Дори и през войната хората отчаяно търсеха нещо подобно на нормален живот. Децата имаха нужда да играят от време на време, да бъдат прегръщани, обичани, защитавани от суровата действителност дотогава, докато умението и смелостта на родителите им можеха да го правят. Правилото важеше и тук. Навсякъде имаше жертви — повече или по-малко невинни, но децата бяха най-невинни от всички. Той го виждаше и сега, когато младата майка минаваше с детето си на петдесетина метра от ъгъла, на който пласьорът продаваше наркотиците си. Кели намали скоростта, за да й гарантира спокойно преминаване, и си пожела обичта и грижите, които показваше майката тази вечер, да помогнат на детето. Дали пласьорите я забелязаха? Заслужаваха ли вниманието им обикновените граждани? Какво бяха те за тях? Прикритие? Потенциални клиенти? Пречка? Жертви? Ами децата? Дали въобще им пукаше за тях? Вероятно не.

— По дяволите — прошепна тихо той, защото бе твърде съсредоточен, за да покаже гнева си.

— Какво? — попита Пам. Тя седеше тихичко до него и внимаваше да не се приближава до прозореца.

— Нищо, извинявай.

Кели поклати глава и продължи наблюдението си. Всъщност това започваше да му харесва. Приличаше на разузнавателна мисия. Разузнаването представляваше учене, а Джон винаги бе обичал да учи. Днес бе изправен пред нещо напълно ново. Разбира се, то бе зловещо, унищожително, грозно, но все пак различно, което го правеше интересно. Ръцете му още по-здраво стиснаха волана.

Клиентите също бяха различни. Имаше местни, които си личаха по цвета на кожата и облеклото. Някои бяха по-пристрастени от другите и Кели се зачуди какво ли означава това. Дали по-жизнените бяха току-що привлечени от порока? Дали едвам тътрещите се бяха ветераните на самоунищожението, запътили се непоколебимо към собствената си смърт? Как бе възможно човек да погледне към тях и да не се изплаши от възможността да се самоубие доза по доза? Какво караше хората да правят това? Кели почти спря колата, увлечен от мислите си. Бе изправен пред нещо непознато.

После идваха другите — онези със средно скъпите излъскани коли, пристигнали чак от покрайнините, където стандартът беше различен. Кели спря до една такава кола и бързо погледна шофьора. „Сложил си е дори и вратовръзка!“ Яката на ризата му бе разхлабена. Едната ръка смъкваше прозореца, докато другата стискаше волана. Десният му крак без съмнение стоеше на газта, готов да я натисне при най-малкия признак на опасност. Сигурно не се чувстваше уютно в този квартал, но въпреки това бе дошъл. Да, ето сега. Парите се подадоха през прозореца, ръката взе нещо в замяна и колата потегли толкова бързо, колкото позволяваше движението. Кели последва буика няколко пресечки. Той зави първо надясно, после наляво, докато излезе на главния път. Там колата се престрои в лявата лента и остана в нея, като се движеше с най-високата разумна скорост. Явно човекът вътре искаше да се махне час по-скоро от тази окаяна част на града, но без при това да привлича нежеланото внимание на някой служител от пътната полиция.

„Да, полицията — каза си Кели и изостави преследването. — Къде, по дяволите, е тя?“ Законът арогантно се нарушаваше, но полицаите се бяха скрили вдън земя. Той поклати глава и се върна обратно в зоната на пласьорите. Различието с родния му квартал в Индианаполис само преди десет години бе огромно. Как можеше всичко да се промени толкова бързо? Защо той бе пропуснал промяната? Времето, прекарано в армията, и животът на острова го бяха откъснали от всичко. Кели се бе превърнал в нищо неподозиращ наивник, в турист в собствената си страна.

Той погледна Пам. Тя изглеждаше добре, макар и малко напрегната. Хората вън от колата бяха опасни, но не и за тях двамата. Джон се стараеше да остане невидим. Да обикаля пресечките из „търговската“ част, без да привлича внимание. Кели си каза, че добре разбира опасностите. Той търсеше признаци на оживление, без да проявява такова. Ако някой го наблюдаваше упорито, той щеше да забележи. А освен това колтът все още лежеше между краката му. Колкото и заплашителни да изглеждаха тази отрепки, те бяха нищо в сравнение със северновиетнамците и виетконгците, които бе виждал. Те бяха добри, но не по-добри от самия него. Но тези улици се разхождаше опасността, но в много по-малко количество от тази, която вече бе преживял.