Том Клэнси - Патриотични игри

— Всичко е сигурно — докладва на Брекенридж сержант Къмингс. — Тук има милион полицаи и хора от ФБР, Патлак. Всичко е наред.

— Много добре. Свободен си.

— Доктор Райън, бихте ли ме придружили? Побързайте, сър — каза младият сержант. Поведе го, като затича.

Добре, че сержантът, който го водеше нагоре към болницата на академията, бягаше бавно, защото краката на Райън бяха омекнали от умора.

— Спрете! — Един агент на ФБР извади пистолета от колана на Райън. — Ще взема това, ако нямате нищо против.

— Извинете — смутено отговори Джек.

— Няма нищо. Можете да влизате. — Не се виждаше никой.

Сержант Къмингс му махна, за да го последва.

— Къде са всички?

— Сър, жена ви в момента е в родилната стая — извърна се към него с усмивка Къмингс.

— Никой не ме е предупредил! — разтревожен каза Райън.

— Тя каза, че не трябва да ви притесняваме, сър. — Стигнаха на съответния етаж. Къмингс посочи: — Там, в дъното. Да не вземеш да се смахнеш, докторе.

Джек изтича по коридора. Един санитар го спря и го накара да влезе в съблекалнята, където Райън свали бързо дрехите си и облече зелен халат на хирург. Това му отне няколко минути. Райън беше тромав от умора. Влезе в чакалнята и видя, че всичките му приятели са там. След това санитарят го въведе в родилната зала.

— От много време не съм правил такова нещо — казваше лекарят.

— И при мен минаха няколко години — укори го Кати. — От вас се иска да вдъхнете увереност в пациентите си. — След това тя отново започна да диша учестено, като се бореше с напъните си да избута плода. Джек я хвана за ръката.

— Здравей, мила.

— Съвсем навреме идвате — отбеляза лекарят.

— По-добре щеше да бъде, ако бе тук преди пет минути. Добре ли си? — попита тя. Както и при последния път, лицето й беше окъпано в пот и изглеждаше много уморено. И все пак красиво.

— Всичко е свършено. Всичко е свършено — повтори той. — Аз съм добре, а ти?

— Водата й изтече преди два часа и щеше да бърза, ако не ви чакахме да се върнете от екскурзията с катера. Иначе всичко изглежда добре. Готова ли сте да бутате?

— Да!

Кати стисна ръката му. Затвори очи и събра сили, за да се напъне. Издишаше бавно.

— Ето я главата. Още едно бутане и готово — каза лекарят. Обвитите му в ръкавици ръце бяха готови да поемат детето.

Джек се обърна, когато останалата част от новороденото се появи. От мястото, където стоеше, можа да види преди лекаря. Детето вече беше започнало да пищи, както би трябвало да прави всяко здраво бебе. „А това също — помисли си Джек — е звукът на свободата.“

— Момче — каза на жена си Джон Патрик Райън старши, преди да я целуне. — Обичам те.

Най-близко стоящият санитар помогна на доктора да пререже пъпната връв, да увие детето в бяла пелена и да го отнесе на няколко метра встрани. След това излезе и плацентата с едно леко напъване.

— Има малко разкъсване — каза лекарят. Посегна към упойката, преди да започне зашиването.

— Усещам го — каза Кати е лека гримаса. — Той добре ли е?

— На мен ми изглежда наред — отговори санитарят. — Точно три килограма и шестстотин грама, и всичко е на мястото си. Дишането е добро и детето има чудесно сърце.

Джек вдигна сина си, малък, шумен пакет от червена плът и абсурдно копче за нос.

— Добре дошъл на света. Аз съм баща ти — тихо каза той. „А баща ти не е убиец. Това може да не е кой знае какво, но е много повече от това, което повечето хора си мислят.“ Притисна новороденото до гърдите си за момент и си каза, че наистина има Бог. След малко погледна към жена си.

— Искаш ли да видиш сина си?

— Боя се, че от майка му не е останало кой знае какво.

— На мен тя ми изглежда съвсем наред. — Джек постави сина си в ръцете на Кати. — Ти добре ли си?

— С изключение на Сали мисля, че тук имам всичко, което ми е необходимо, Джек.

— Готово — каза лекарят. — Може да не съм добър акушер, но правя страхотни шевове. — Видя обичайните реакции от раждането и се зачуди защо беше решил да не става акушер. Това трябва да е най-щастливата професия от всички. Но ги спомни, че работното време не е както трябва.

Санитарят взе детето и отнесе Джон Патрик Райън младши в детската стая, където за известно време той щеше да бъде единственото бебе. Тъкмо педиатрите щяха да имат някакво занимание.

Джек гледаше как жена му се унася в сън — провери часовника си — бяха прекарали един двадесет и три часов ден. Тя имаше нужда от сън. Той също, макар и все още да не можеше да отиде да спи. Целуна жена си още веднъж, преди санитар да я изнесе с носилката до стаята за възстановяване. Оставаше му да свърши още нещо.