Том Клэнси - Патриотични игри

— Отлично. Там ще ви чака група агенти, за да ви разпитат. Моля да благодарите на екипажа на катера от наше име.

— Старшина, да тръгваме.

— Добре. Морски пехотинци, по седлата! — извика Брекенридж. Две минути по-късно всички бяха в патрулните катери и се отдалечаваха от пристанището. Най-после дъждът беше спрял и небето се проясняваше. Канадският по-хладен въздух измести горещата вълна, която като наказание се стелеше над района. Морските пехотинци се възползваха от възможността да налягат по койките в катера. Боцман Знамировски и екипажът й се занимаваха с управлението. Райън и останалите се събраха в каюткомпанията и започнаха да пият кафето, което до момента никой не беше докоснал.

— Дълъг ден — каза Джексън. Погледна часовника си — След няколко часа трябва да излитам. Трябваше.

— Изглежда, най-после спечелихме един рунд — отбеляза капитан Питърс.

— Не беше лесно. — Райън гледаше в чашата си.

— Никога не е лесно, сър — каза Брекенридж след няколко секунди.

Двигателят зарева с увеличена мощност. Джексън вдигна един телефон и попита защо ускоряват. Усмихна се на отговора, но не каза нищо.

Райън разтърси глава, за да прочисти мисълта си и излезе навън. По пътя към горната палуба на една маса видя пакет цигари на някой от екипажа и си открадна една. Отиде на кърмата. Пристанището в Балтимор вече се бе смалило на хоризонта и катерът завиваше на юг към Анаполис, като пуфтеше с тринадесет възела — около двадесет и пет километра в час, но за катер това изглеждаше достатъчно бързо. Димът, който издишаше, правеше собствена следа назад и той гледаше след него. „Прав ли беше Брекенридж? — попита небето той. Отговорът дойде след миг: — Беше прав за едно. Аз не съм създаден за убиец. Може би е прав и за другото, надявам се…“

— Уморен ли си, Джек? — попита принцът, застанал до него.

— Би трябвало, но предполагам, че все още съм твърде много възбуден.

— Да — тихо отбеляза негово височество. — Исках да ги попитам защо. Когато се качих да ги видя, исках…

— Така е. — Райън си дръпна за последен път и изхвърли фаса във водата. — Можеш да питаш, но отговорът няма да има голямо значение.

— Тогава как ще можем да разрешим проблема?

„Ние разрешихме моя пробием — помисли си Джек. — Вече няма да нападат семейството ми. Но не това е отговорът, който искаш, нали?“

— Предполагам, че всичко се свежда до правосъдието. Ако хората вярват в своето общество, те не нарушават правилата му. Номерът е да ги накараш да повярват, По дяволите, невинаги можем да постигнем това. — Джек се обърна. — Но човек дава всичко от себе си и не се отказва. Всеки проблем си има разрешение, ако поработиш по него. Вие имате доста добра система там. Просто трябва да направите така, че тя да е приемлива за всички и да го правите достатъчно добре, за да могат да повярват. Не е лесно, но мисля, че може да се направи. Рано или късно цивилизоваността побеждава над варварщината. — „Надявам се, че преди малко доказах точно това.“

Уелският принц погледна назад за момент.

— Джек, ти си добър човек.

— Ти също, приятел. Затова ще победим.

Сцената беше ужасна, но не предизвика никакво съжаление в хората, които я изучаваха. Тялото на Джефри Уоткинс беше топло и кръвта му още капеше по пода. След като фотографът приключи със снимките, един следовател взе пистолета от ръцете на трупа. Телевизорът си оставаше включен и предаването „Добро утро, Британия“ продължи на живо от Америка. Всички терористи бяха задържани. „Това трябва да е била причината“ — помисли си Мъри.

— Глупак — каза Оуенс. — Нямахме никакви сведения.

— Сега имаме. — Един следовател вдигна три листа хартия в ръка. — Доста голямо писмо, подполковник. — Той пъхна листовете в пластмасов плик.

Сержант Боб Хайланд също беше тук. Той все още се учеше да ходи, с отливка на крака и бастун. Погледна тялото на човека, чиято информация за малко не остави децата му сираци. Хайланд не каза нито дума.

— Джими, случаят е приключен — отбеляза Мъри.

— Не както ми се искаше — отговори Оуенс. — Но предполагам, че сега мистър Уоткинс отговаря пред по-висша инстанция.

Петдесет минути по-късно катерът пристигна в Анаполис. Райън се изненада, когато боцман Знамировски подмина редицата закотвени катери и продължи нагоре към болницата. Тя майсторски вкара катера до вълнолома, където чакаха двама морски пехотинци. Райън и всички на борда, с изключение на екипажа скочиха от катера.