Том Клэнси - Червеният заек

Слезе на спирката, взе ескалатора и излезе на улицата. От там се стигаше за нула време пеша до посолството, точно срещу „Света Богородица Микрочипская“, която беше най-голямата в света микровълнова печка. Всеки път го изпълваха приятни чувства, като видеше американския флаг на пилона и пехотинците във вътрешността, които му напомняха за дома. Те винаги изглеждаха добре с ризите си в цвят каки над униформените тъмносини панталони, кобурите с пистолетите и белите кепета.

Кабинетът му беше разхвърлян, както обикновено, което бе част от прикритието му на донякъде небрежен тип. Това обаче не се отнасяше за работата му в комуникационния център, нямаше начин. Комуникациите на посолството завеждаше Майк Ръсел, о.з. подполковник, бивш служител на управлението за сигурност на армията. Сега той работеше в Националната агенция за сигурност, която се предполагаше, че върши същата дейност, но за цялото правителство. Москва беше тежък пост за Ръсел. Чернокож и разведен, той нямаше големи шансове тук по отношение на жените, тъй като руснаците бяха известни с предразсъдъците си към хората с тъмна кожа. Почука силно на вратата.

— Заповядай, Майк — каза Фоли.

— Добро утро, Ед. — Ръсел имаше ръст под метър и шейсет и му стигаше до кръста, но иначе беше железен, що се отнася до кодовете и шифрите. — За теб не дойде почти нищо през нощта.

— Така ли?

— Да, само това — каза той и измъкна от джоба на сакото си плик, който му подаде. — Нищо важно.

Ръсел беше разшифровал телеграмата. Дори посланикът не можеше да нарежда на завеждащия комуникациите. Фоли изведнъж осъзна, че се радва за расизма на руснаците. Това правеше много по-малка вероятността Майк да го издъни. От всички хора в посолството Майк Ръсел единствен можеше да го закопае, затова разузнаванията по цял свят се стремяха винаги да държат изкъсо шифровчиците, които притежаваха огромна информационна власт във всяко посолство.

Фоли извади съобщението от плика. Съдържанието беше повече от банално, което доказваше, че ЦРУ си бе една правителствена бюрокрация, колкото и важна работа да вършеше. Изруга и мушна листа в машинката, чиито въртящи се стоманени колела го нарязаха на ивички от по два сантиметра.

— Сигурно е гот да приключиш работата си за деня само за десет секунди — изсмя се Ръсел.

— Обзалагам се, че във Виетнам не е било така.

— Определено не. Спомням си веднъж един от нашите се бе вмъкнал с предавател в щаба на армията им и беше тежка нощ.

— Хванаха ли го?

— О, да — отговори Ръсел, кимайки. — Местните се бяха пищисали яко. Разбрах, че свършил зле.

Тогава Ръсел бил младши лейтенант. Родом от Детройт, баща му сглобявал бомбардировачи В-24 през Втората световна война и не спирал да увещава сина си, че било много по-приятно, отколкото да правиш фордове. Ръсел презираше всичко в Съветския съюз (те дори не можеха да оценят какво е истински джаз соул!), но допълнителните пари, които изкарваше тук — Москва официално се смяташе за тежък пост, — щяха да му осигурят един ден хубаво местенце в провинцията, където да ходи на лов за птици и сърни, а това било съкровената му мечта.

— Някакви съобщения за изпращане, Ед?

— Не и днес — още е рано.

— Добре. Тогава успешен ден — каза Ръсел и изчезна през вратата.

За разлика от шпионските романи работата на служителя на ЦРУ беше повече досадна, отколкото вълнуваща Поне две трети от времето на Фоли като оперативен агент се състоеше от писане на доклади, които в Ленгли някой четеше или изобщо не четеше, и в очакване на срещи, които можеше да се състоят, а можеше и да не се състоят. По-голямата част от работата, която бе свързана с излизане, вършеха подчинените му, тъй като позицията му беше твърде деликатна, за да се излага на риск нещо, за което често се налагаше да чете конско на жена си. Мери Пат обичаше екшъна малко повече, отколкото трябваше. Това донякъде го тревожеше, макар никой от двамата да не беше изложен на реална физическа опасност. Разполагаха с дипломатически имунитет, а руснаците в повечето случаи го зачитаха. Дори и малко да загрубееше играта, нямаше да се стигне до ексцеси, или поне така се надяваше.

— Добро утро, полковник Бубовой — поздрави го лъчезарно Андропов, без да става.

— Добър ден, другарю председател — отговори резидентът в София, въздъхвайки с облекчение, че Рождественски не го бе излъгал. Човек никога не можеше да бъде сигурен, но и не биваше да е прекалено подозрителен.

— Как е в София? — попита Андропов и му посочи кожения стол срещу огромното дъбово бюро.