Том Клэнси - Червеният заек

— Да се чуди човек как такива типове управляват велики сили — отбеляза Добрик, след което стана и запали цигара.

— Мисля, че му казват демократичен процес — отвърна Зайцев.

— В такъв случай да е жива и здрава колективната воля на народа, изразявана чрез любимата партия.

Добрик беше добър партиен член въпреки преднамерената насмешка в думите му.

— Така е, Коля. Всъщност — Зайцев погледна стенния часовник, беше подранил шест минути — пускам те да си ходиш, другарю майор.

— Благодаря ти, другарю майор.

Добрик се отправи към изхода.

Зайцев се настани на стола, все още топъл от задника на Добрик, и се подписа в графика. После изхвърли съдържанието на пепелника — Добрик, изглежда, никога не го правеше — и се подготви за новия работен ден. Почти не познаваше Добрик, виждаха се само сутрин, когато го сменяше. Това, че го пусна по-рано, беше нормално, ако не приятно. За него беше необяснимо как някой може да се навие доброволно да работи само нощем. Поне Добрик винаги разчистваше бюрото и не му оставяше купища несвършена работа, което позволяваше на Зайцев да се съсредоточи за няколко минути и да организира работата си за деня.

Този път обаче той не успя да се съсредоточи, тъй като в съзнанието му се върнаха образите, които май никога нямаше да забрави. Олег Иванович запали първата си цигара и стовари бумагите върху металното бюро, докато умът му блуждаеше някъде и си представяше неща, за които той дори не искаше да знае. Бяха минали десет минути, когато до бюрото му се появи шифровчик с папка.

— От Вашингтон, другарю майор — уведоми го чиновникът.

— Благодаря, другарю — отвърна Зайцев.

Отвори картонената папка и започна да разлиства телеграмите.

„Виж ти, помисли си той, този КАСИЙ е предал… да, още политически сведения.“ Не знаеше кой се крие зад псевдонима КАСИЙ, но трябва да беше помощник на високопоставен парламентарист, вероятно сенатор. Той изпращаше първокласна политическа информация, което навеждаше на мисълта, че има достъп до разузнавателни сведения. Излизаше, че и помощник на висш американски политик работи за Съветския съюз. Не му плащаха, което означаваше, че беше идеологически мотивиран агент, те бяха най-ценни.

Прегледа съобщението и след това напрегна паметта си, за да се сети на кого от горните етажи трябваше да докладва… Полковник Анатолий Григориевич Фокин от политическия отдел, чийто адрес беше „Бюро Вашингтон, линия ПР, Първи отдел, Първо главно управление“, на четвъртия етаж.

Извън града, полковник Иля Фьодорович Бубовой се беше отправил за сутрешния полет от София. За да хване самолета, той беше станал в три сутринта, а кола от посолството го откара до летището, за да вземе полета за Москва. Призовката дойде от Алексей Рождественски, с когото се познаваше от няколко години и който прояви любезност и му звънна предния ден, за да го успокои, че повикването в Центъра не беше свързано с нещо нередно. Съвестта на Бубовой беше чиста, но и при това положение беше хубаво да знае. Като децата, привикани в директорската стая, често офицерите си изкарваха акъла, когато трябваше да се явят в щаба. Както и да е, вратовръзката му беше с хубав възел, а обувките му лъщяха. Не беше с униформа, тъй като постът му на резидент в София поне теоретично беше тайна.

Униформен сержант от Червената армия го посрещна на входа и му отвори вратата на автомобила. Сержантът всъщност беше от КГБ, но това не биваше да се знае публично. Нищо чудно ЦРУ или други западни служби да имат очи на летището. Бубовой си беше купил „Советский спорт“ от будката, докато отиваше към колата. След трийсет и пет минути щеше да си е у дома. Софийски футболен клуб беше победил „Динамо“ от Москва с 3 на 2 преди няколко дни. Полковникът беше любопитен дали спортните журналисти искаха главите на московските футболисти, прикрито с марксистка фразеология естествено. Истинските социалисти винаги побеждаваха, но спортните журналисти се объркваха, когато един социалистически отбор загубеше от друг.

Фоли бързаше към метрото, след като тази сутрин се успа. Будилникът му беше изостанал заради спиране на тока и той се събуди от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца, вместо от обичайния метален звън. Както обикновено, се мъчеше да не се оглежда много наоколо, но не устоя на изкушението да разпознае човека, чиято ръка бе претърсила джоба му. Реши да опита отново следобед във влака, който тръгваше от спирката в 17:41 ч., за всеки случай. За всеки случай какво? Фоли не знаеше отговора, но това бе една от вълнуващите страни на работата му. Ако е било случайност, добре, но през следващите няколко дни смяташе да пътува със същия влак, в същия вагон и на същата седалка. Руснаците се успокояваха, когато субектът, който следяха, действаше по установен ред, изненадващите ходове от страна на американците ги подлудяваха. Значи, щеше да се държи като „прилежен“ американец и да прави, каквото искаха. Това нямаше да им се стори подозрително. Главният агент в Москва поклати глава в почуда.