Том Клэнси - Червеният заек

— Не споменавай за това пред Конгреса. Може да напълнят гащите — предупреди Гриър с усмивка. — Предполага се, че се стремим към мирно съвместно съществуване с тях.

— С Хитлер тая политика не доведе доникъде. Сталин и Чембърлейн се опитаха да се държат мило с кучия син. Докъде ги доведе това? Те са ни врагове, господа, и печалната истина е, че с тях не можем да живеем в истински мир, независимо дали ни харесва или не. Твърде различни идеи изповядваме, за да е възможно — той вдигна ръце. — Да, знам, предполага се, че не мислим в тази посока, но президентът, слава Богу, мисли точно така, а ние все още работим за него.

Не подлежеше на обсъждане. И тримата бяха гласували за настоящия президент в противоречие с популярния виц, че в Ленгли не могат да се открият две неща — комунисти… и… републиканци. Не, новият президент проявяваше твърдост и притежаваше инстинкта на лисица за възможностите. Това се харесваше особено на Ритър, който беше каубоят между тримата, ако не и най-твърдият.

— Добре. Трябва да поработя малко върху бюджета преди дебатите в Сената вдругиден — обяви Мур, закривайки заседанието.

Райън беше пред компютъра и разсъждаваше за битката в залива Лейте 26 26 През октомври 1944 г. в залива Лейте американските военноморски сили разбиват окончателно японския флот и възвръщат контрола на съюзниците във Филипините. — Бел. прев. , когато телефонът звънна за първи път, откакто го донесоха, със странен треперлив звук. Извади от джоба си пластмасовия ключ, вкара го в прореза и вдигна слушалката.

„ПРОБА — чу се механичен глас — СИНХРОНИЗАЦИЯ НА ЛИНИЯТА. ПРОБА, СИНХРОНИЗАЦИЯ НА ЛИНИЯТА — ЛИНИЯТА Е БЕЗОПАСНА.“

— Ало — каза Райън, чудейки се кой може да го търси толкова късно по специалния телефон.

— Здрасти, Джак — поздрави го познат глас.

Едно от хубавите неща на тези апарати беше, че благодарение на дигиталната технология се чуваше отлично, все едно събеседникът се намираше в съседната стая. Райън погледна стенния часовник.

— Доста къснично е, сър.

— Не толкова, колкото в добрата стара Англия. Как е семейството?

— Спят в момента. Кети може още да преглежда медицински списания — което тя предпочиташе, вместо да виси пред телевизора. — Какво мога да направя за вас, адмирале?

— Имам малка задачка за теб.

— Добре — отговори Райън.

— Поразпитай наоколо — като чисто любопитство — за Юрий Андропов. Има някои неща, които не знаем за него. Може Базил да има информацията, която ни трябва.

— Какво по-точно, сър? — попита Джак.

— Дали е женен, дали има деца.

— Не знаем дали е женен? — Райън осъзна, че наистина не му бяха попадали такива сведения, когато чете досието му, но бе предположил, че се съхраняват на друго място и затова не му бе направило особено впечатление.

— Точно така. Съдията иска да разбереш дали Базил знае.

— Добре, мога да попитам Саймън. Колко спешно е?

— Да изглежда като чисто любопитство, както вече ти споменах. След това ми звънни от тук, от дома ти, искам да кажа.

— Тъй вярно, сър. Знаем възрастта му, рождената дата, образованието и тям подобни, а не знаем дали е женен и дали има деца, виж ти?

— Понякога се случват такива неща.

— Да, сър.

Това накара Джак да се замисли. Знаеха всичко за Брежнев, включително размера на пишката му. Знаеха точно кой номер дрехи носи дъщеря му — 12. Някой бе сметнал това сведение за много важно и бе разпитал белгийския търговец, от когото изкуфелият й баща бе купил чрез посланика копринената сватбена рокля за нея. А не знаеха дали вероятният следващ генерален секретар беше женен.

Исусе, човекът беше ударил шейсетте, а те още не знаеха! Как беше възможно, мамка му?

— Добре, ще разпитам. Мисля, че няма да е трудно.

— Иначе в Лондон как е?

— Харесва ми, на Кети също, макар че е малко подозрителна към безплатното здравеопазване.

— Безплатно? Не я обвинявам за подозренията й. Все още се лекувам в Бетесда, но малко ми помага титлата „адмирал“ пред името. Обслужването не е така бързо за приятелчетата от запаса.

— Обзалагам се.

В случая с Райън помагаше това, че жена му работеше в „Джон Хопкинс“. Досега не го бе прегледал човек в бяла престилка, на чиято табелка да не пише „професор“, а и беше разбрал, че в света на медицината най-способните бяха преподавателите за разлика от останалата част на обществото.

Сънищата го връхлетяха след полунощ, макар че той нямаше как да знае това. Беше ясен летен ден в Москва и човек с дълга бяла дреха вървеше през Червения площад. Зад гърба му се издигаше катедралата „Василий Блажени“, а той вървеше срещу движението пред мавзолея на Ленин. Беше обграден от деца, а той им говореше мило като любим чичо… а може би като свещеник? Дори носеше златотъкан брокат. Децата, четири-пет момичета и толкова момчета, го държаха за ръце и се усмихваха невинно. Олег обърна глава и забеляза на трибуната на мавзолея членовете на Политбюро — Брежнев, Суслов, Устинов и Андропов, които наблюдаваха първомайската манифестация. Андропов държеше пушка, насочена срещу немноголюдната процесия. Наоколо минаваха и други хора с безизразни лица, отиваха по работа. В следващия миг Олег се намери до Андропов и се заслуша в думите му. Спореше за това дали има право да убие човека. „Внимавай за децата, Юрий Владимирович“ — предупреди Суслов. „Да, бъди внимателен“ — съгласи се Брежнев. Устинов се протегна да нагласи мерника на пушката. Никой не забелязваше Зайцев, който ръкомахаше, за да привлече вниманието им.