Том Клэнси - Червеният заек

Но как можеше да спре партията или КГБ да не извършват нещо?

Зайцев знаеше, че за целта най-малкото трябваше да се докаже, че замисленото действие противоречи на политическата теория или че ще доведе до обратни политически последици, тъй като политиката беше мерилото за правдата и неправдата. Но не беше ли политиката твърде мимолетна за това? „Правдата“ и „неправдата“ не зависеха ли от нещо по-висше от политиката? По-висша ценностна система? Политиката беше просто тактика, не е ли така? А макар тактиката да е важна, стратегията беше по-важна, защото стратегията беше мярката, към която се прилагаше тактиката, а в този случай стратегията се предполагаше да е правилна — съвършено правилна. Правилна не само за момента, а за всички времена — нещо, което историците можеха да докажат, че е правилно и след сто или хиляда години.

Дали партията разсъждаваше по този начин? Как Комунистическата партия на Съветския съюз взимаше своите решения? Съобразявайки се с това, което е добро за народа ли? Но кой определяше кое е добро? Индивиди като Брежнев, Андропов, Суслов и останалите членове на Политбюро, които се съветваха с кандидат-членовете, а те на свой ред с Министерския съвет и членовете на ЦК, всички високопоставени представители на номенклатурата, за които резидентът в Париж изпращаше парфюми и дантелени гащи с дипломатическата поща. Зайцев беше виждал много такива съобщения. А знаеше и историите им. Това бяха хората, които раздаваха подаръци и постове на децата си, които профучаваха в лимузините си по широките московски булеварди, корумпираните марксистки велможи, които управляваха страната му с желязна ръка.

Дали тези велможи се интересуваха кое е добро за народа — както наричаха масите, — безбройните работници и селяни, които управляваха, за чието добро се предполагаше, че се грижат?

Вероятно и велможите при Николай Романов са мислели и говорили по този начин. А Ленин беше наредил да ги избият като врагове на народа. Както съвременните филми разказваха за Великата отечествена война, така по-старите филми ги изобразяваха като зли палячовци, врагове, които дори не може да се вземат на сериозно, които лесно можеш да намразиш и да убиеш, карикатури, които изобщо не приличат на хората, заели местата им, разбира се…

Както велможите от миналото бяха газили с руските тройки селяните, препускайки съм царския двор, така днес офицерите от московската милиция заграждаха центъра само за членовете на номенклатурата, които не могат да си губят времето със задръствания.

Нищо не се бе променило в действителност…

С изключение на това, че царете от предишните времена бяха почитали по-висша власт от своята. Те бяха финансирали изграждането на катедралата „Свети Василий“ в Москва, а други аристократи бяха издигнали безчет църкви из цяла Русия, тъй като дори Романови са признавали по-висша власт от тяхната. Партията обаче не признаваше по-висока власт.

Значи можеше да се убива без милост, тъй като често убийството беше политическа необходимост, тактически прийом, прилаган, когато това е удобно.

„Какво става тук? — питаше се Зайцев. — Нима искаха да убият папата просто за удобство?“

Олег Иванич си наля още водка и дръпна нова глътка.

В живота си имаше толкова неудобства. Бюрото му се намираше твърде далече от архива. Имаше колеги, които не харесваше — Стефан Евгениевич Иванов например, който беше майор и по-старши от него в комуникациите. Как така се издигна преди четири години, беше мистерия за цялата секция. Дори по-старшите и от него го смятаха за лентяй и некадърник. Зайцев предполагаше, че навсякъде има по някой като него, който създава трудности, но не може да бъде отстранен, защото… защото просто така стояха нещата. Ако го нямаше Иванов, Олег щеше да получи повишение, ако не по чин, то като завеждащ секцията. Всеки път, когато Иванов вдишваше въздух, създаваше неудобство за Олег Иванич, но това не му даваше правото да го убие, нали така?

Не, щяха да го арестуват и да го дадат под съд и дори да го екзекутират за убийство. Защото законът го забраняваше. Защото беше неправилно. Законът, партията и собствената му съвест му го подсказваха.

Но Андропов искаше да убие отец Карол, а съвестта му не казваше недей. Дали нечия друга съвест можеше да го каже? Още една глътка водка. Още една въздишка. Съвестта на Политбюро?

В КГБ също не изпитваха угризения. Никакви дебати. Никакви открити възражения. Само оперативни съобщения и сведения дали операцията е била успешна, или е претърпяла провал… Получаваха се оценки само за чужденците, разбира се, обсъждаха начина на мислене на чуждите агенти и сътрудници — в КГБ ги наричаха „полезни глупаци“. Никога не беше видял телеграма, оспорваща заповед, в която да пише: „Не, другарю, не бива да правим това, защото е морално грешно.“ Годеренко в Рим почти бе стигнал до там, предупреждавайки, че едно убийство на папата би имало пагубни последици за агентурните му операции. Това означаваше ли, че и у Руслан Борисович беше заговорила съвестта? Не. Годеренко имаше трима синове — единият в съветския флот, другият, доколкото беше чувал, в академията на КГБ на околовръстния път и третият — в Московския държавен университет. Ако Руслан Борисович си докараше неприятности с КГБ, щеше да му донесе ако не смърт, то поне сериозни трудности за децата му, а малцина правеха подобни жертви.