Том Клэнси - Червеният заек

„Защо все мислиш за това“ — ядосваше се на себе си. Оттогава бяха минали осем години.

Спряха пред къщата в Гриздейл Клоус.

— Пристигнахме, сър.

Райън плати таксата и му пусна приятелски бакшиш.

— Името ми е Джак, Еди.

— Да, сър. Ще се видим утре сутринта.

— Дадено.

Райън слезе от таксито, съзнавайки, че никога няма да спечели тази битка. Входната врата бе отключена. Отправи се към кухнята.

— Тати! — изпищя от радост Сали и се хвърли в прегръдките му. Джак я притисна и двамата си размениха целувки.

— Как е моето голямо момиче?

— Добре.

Кети приготвяше вечерята. Остави Сали на пода и се приближи да целуне жена си.

— Как става така — попита той, — че ти винаги се прибираш първа? В Америка обикновено закъсняваше.

— Профсъюзи — отговори тя. — Тук вратите се заключват точно начаса, а „навреме“ обикновено означава по-рано — не като в „Хопкинс“.

Нямаше нужда да добавя, че там всички работеха до късно.

— Не е лошо да имаш работно време на банкер.

— Дори татко не напускаше офиса си толкова рано, но тук всички го правят. А обедната почивка е цял час — половината от времето извън болницата. Е, така може би храненето е по-здравословно — допусна тя.

— Какво ще вечеряме?

— Спагети.

Джак забеляза, че тенджерата беше пълна с нейния специален сос с месо.

— Къде е малкият?

— В дневната.

Райън отиде там. Малкият Джак седеше в кошарата си. Тъкмо се бе научил да сяда — малко по-раничко, отколкото трябваше, но татко му се гордееше. Наоколо бяха разхвърляни всичките му играчки, които в повечето случаи се озоваваха в устата му. Той погледна татко си и му хвърли беззъба усмивка. Това заслужаваше прегръдка и Райън го вдигна на ръце. Дупето му беше сухо. Без съмнение госпожица Маргарет му бе сменила памперса, преди да си тръгне — както винаги, преди Джак да се прибере от работа. Вършеше си работата много съвестно. Сали я харесваше, а това беше много важно. Върна сина си долу и малкото приятелче се заигра с гумен плъх, заглеждайки се от време на време в телевизора — особено в рекламите. Джак отиде до спалнята да се преоблече в нещо по-удобно и се върна в кухнята. Точно тогава звънецът дрънна за изненада на всички. Джак отиде да отвори.

— Донесох ви устройството против подслушване, сър. От комуникациите в посолството съм — обясни човекът. — Г-н Мъри ми нареди да ви го донеса.

Кутията беше от мукава и имаше формата на куб, чиито страни бяха с дължина около седемдесет и пет сантиментра, без никакъв надпис. Райън покани мъжа в къщата и го заведе право в кабинета си. Отне му три минути да извади огромния телефонен апарат от кутията, който се намери до компютъра „Апъл“.

— От Агенцията за Национална Сигурност ли сте? — попита Райън.

— Да, сър. Цивилен. Бях в службата за сигурност на армията Е-5. Уволних се и постъпих на работа като цивилен с по-висока заплата. Тук съм от две години. Това е шифровъчният ключ. — Подаде му пластмасовото устройство. — Знаете как се работи с тези неща, предполагам.

— Да — кимна Райън. — Имам същото на бюрото си в Центъра.

— Запознат сте с правилата. Ако нещо се повреди, ми се обаждате веднага. — Подаде му визитката си. — Освен мен и хората ми никой друг няма право да бърника вътре. Ако се скапе, системата се самоунищожава, разбира се. Няма опасност да се възпламени, но смърди заради пластмасата. Това е всичко.

— Желаете ли кока-кола или нещо друго?

— Не, благодаря, трябва да се прибирам — отговори експертът по комуникациите и се отправи през входната врата към колата си.

— Какво е това, Джак? — попита Кети откъм кухнята.

— Моят безопасен телефон — обясни Джак, докато се връщаше при жена си.

— За какво е?

— Ще мога да говоря с шефовете у дома.

— Не можеш ли да го правиш от службата?

— Разликата във времето не позволява винаги, а и има неща, за които не мога да говоря там.

— Тайни глупости — изсумтя Кети.

— Точно така.

Като пистолета в дрешника. Кети прие присъствието на ловджийската му пушка „Ремингтън“ със самообладание — използваше я за лов и тя се съгласи, тъй като птиците ставаха за готвене и за ядене. Освен това я държеше незаредена. Тя обаче се чувстваше неспокойно заради пистолета. Но като цивилизовани съпрузи не спореха. Важното беше да е далеч от Сали, която знаеше, че в дрешника на татко й не може да се пипа нищо. Райън обичаше своя деветмилиметров „Браунинг“ — автоматик, който за разлика от пушката беше зареден с четиринайсет патрона с кухи върхове, два резервни пълнителя и сигнални ракети. За всеки случай, ако му потрябва. Трябваше да намери място да се упражнява в стрелба, напомни си Райън. Може би в съседната база на кралския флот имаха стрелбище. Сър Базил вероятно щеше да го уреди с едно телефонно обаждане. Като почетен рицар не притежаваше сабя, но пистолетът — нейният съвременен еквивалент, можеше да е от полза в определени ситуации. Както в момента му бе от полза тирбушонът.