Том Клэнси - Червеният заек

Тези правила сега не му позволяваха да провери джоба си или да покаже и с най-малкия жест, че е усетил нечия ръка вътре. Някой можеше да е оставил бележка, че желае например да избяга. Но защо се беше спрял на него? Предполагаше се, че прикритието му е солидно като металната нишка на банкнотата, освен някой в посолството да го е надушил и да се е разприказвал… Но дори и при това положение КГБ нямаше да си навре ръцете толкова скоро. Щяха да го наблюдават няколко седмици поне, за да разберат къде може да ги заведе. КГБ беше твърде печен в тази игра, така че, не, изключено беше човек от Второ главно управление да е бъркал в джоба му. Тогава кой? Фоли се замисли. Нужно бе търпение, за да разбере, а Фоли знаеше какво е търпение. Продължи да чете вестника. Ако някой искаше да му предложи сделка, не биваше да го плаши. Най-малкото трябваше да го остави да се помисли за хитър. Винаги беше полезно да изчеткаш някого, че е умен. Така той продължаваше да прави грешни ходове.

Оставаха му три спирки. Фоли се увери лично, че беше по-добре да пътува с метрото, отколкото с колата. Мерцедесът прекалено щеше да се набива на очи в тази страна. С него и Мери Пат щеше да се забелязва отдалеч, но при нейния начин на мислене тя по-скоро щеше да се амбицира, отколкото обратното. Жена му имаше невероятни инстинкти за оперативна работа, по-добри от неговите, но тя често го разтреперваше от страх със своята дързост. Не че Мери Пат рискуваше прекалено. Всеки агент на ДО поемаше рискове. Притесняваше го страстта, с която тя действаше. За него играта с руснаците беше просто работа. Беше бизнес, както би казал дон Вито Корлеоне, нищо лично. Но за Мери Патриша беше повече от лично заради дядо й.

Тя бе изпитвала силно желание да работи за ЦРУ още преди да се срещнат в Студентския съюз във Фордам, а по-късно и в школата на ЦРУ. Почти веднага станаха гаджета. Тя знаеше руски превъзходно и можеше да мине за местна. Можеше да променя акцента си за всеки район в страната. Можеше дори да преподава поезия в Московския държавен университет, а освен това беше хубавица, а хубавите жени имаха превъзходство над всички останали. Един от най-древните предразсъдъци беше, че привлекателните хора са добри, а лошите — грозни, тъй като вършат грозни неща. Мъжете се отнасяха особено почтително съм хубавите жени, останалите жени не толкова, тъй като им завиждаха за външността, но дори те ги смятаха инстинктивно за добри. Така че Мери Пат можеше да излезе от всяко трудно положение просто защото беше хубавото американско момиче, глуповата блондинка. Навсякъде по света се смяташе, че блондинките са тъпи, дори тук, в Русия, където те съвсем не бяха рядкост. Тукашните вероятно бяха естествено руси, като се имаше предвид, че козметичната им индустрия бе на равнището, на което вероятно е била в Унгария през дванайсети век, и че по магазините им не се забелязваше да продават боя за коса. Не, в Съветския съюз не се обръщаше внимание на нуждите на женското население. Тази мисъл го наведе на един друг въпрос — как така руснаците бяха останали само с една революция? В Америка при такава липса на дрехи и козметика жените кой знае каква патърдия щяха да вдигнат…

Влакът спря. Фоли се отправи към ескалатора. На половината път любопитството му надделя. Направи се, че подсмърча и извади носната си кърпа. Избърса си носа, после я мушна в джоба на шлифера и откри, че беше празен. За какво ли беше всичко това? Нямаше никаква идея. Поредното случайно събитие, с каквито е пълен животът?

Но Едуард Фоли не беше обучен да приема събитията като случайност. Щеше да продължи да пътува редовно по същия маршрут и по същото време поне една седмица, за да види дали нямаше да се повтори.

Албърт Бърд изглеждаше компетентен очен хирург. Беше по-нисък и по-стар от Джак. Имаше черна брада, тук-там с посивели кичури, каквито бяха брадите на повечето мъже в Англия, забеляза тя. И татуировки. Досега не беше виждала толкова много. Професор Бърд бе превъзходен лекар, отнасяше се добре с пациентите си и бе много сведущ в областта на хирургията. Сестрите му го обичаха и му имаха доверие, което бе характерно за добрия лекар, както Кети беше разбрала от опит. Беше добър учител, но Кети знаеше повечето от нещата, на които можеше да я научи, а освен това бе по-напреднала от него в лазерната техника. Аргонният лазер тук беше нов, макар и не колкото този в „Хопкинс“. Чак след две седмици щяха да им доставят ксенонов дъгов лазер, с който тя бе най-добрата в института за очни болести „Уилмър Ай“ в „Хопкинс“.