— Ракетите „Стингър“ добри ли са?
— Никога не съм ги пробвал, но съм чувал добри отзиви за тях.
— А руските САМ-7?
— Може да се каже, че те изобретиха ракетите САМ, които могат да се носят на ръка. Ние се снабдихме с няколко чрез израелците през 1973 г., но нашите хора не бяха впечатлени. Типично за Иван — добра идея, но изпълнението не е както трябва. Те са прокълнати, Саймън.
— Тогава ми обясни за КГБ — възрази Хардинг.
— Същото като балета на „Болшой театър“ и хокейните им отбори. Вкарват много таланти и пари в тази агенция и това им носи плодове — но не малко от техните агенти бягат отвъд стената, нали така?
— Вярно е — съгласи се Саймън.
— А защо, Саймън? — попита Джак. — Защото им пълнят главите, че сме гнили и едва ли не хвърляме топа, но когато хората им дойдат тук и се огледат, виждат, че не е толкова лошо. Мамка му, из цяла Америка има къщи, пълни с бивши агенти на КГБ, които се излежават пред телевизора. Но малцина решават да се върнат у дома. Никога не съм се срещал с беглец, но съм чел доста показания и всички казват едно и също. Системата ни е по-добра от тяхната, а те са достатъчно умни да разберат разликата.
— И при нас живеят неколцина — призна Хардинг. Той обаче не спомена, че и в СССР бяха избягали неколцина британци — не колкото руснаците, но достатъчно, за да поставят Сенчъри Хаус в неудобно положение. — С теб трудно се спори, Джак.
— Говоря истината, приятел. За това сме тук, нали така?
— Така е на теория — трябваше да се съгласи Хардинг. Този човек Райън никога нямаше да стане бюрократ, реши британецът и се замисли дали щеше да е добре или зле. Американците гледаха на всичко по друг начин в сравнение със собствената му организация. Беше забавно най-малкото. Райън трябваше да учи още много… Но и от него имаше какво да се научи, осъзна Хардинг. — Докъде стигна с книгата?
Изражението на Райън се промени.
— Напоследък не съм свършил много. Приготвил съм компютъра. Трудно е да се концентрираш, след като си бил целия ден тука, но ако не се стегна, никога няма да я свърша. По душа съм доста мързелив — призна Райън.
— Тогава как си станал богат? — попита Хардинг.
Той му се усмихна.
— И аз съм алчен. Гертруд Щайн 25 25 Американска писателка и меценат на изкуството; прекарва голяма част от живота си в Париж, където създава литературен салон, посещаван от писатели като Ърнест Хемингуей и Скот Фицджералд. — Бел. прев.
го е казала, приятел: „Била съм богата, била съм бедна. По-добре е да си богат.“ По-верни думи не съм чувал.
— Трябва да разбера това за себе си — отбеляза британският държавен служител.
„Оп-а-а, каза си Райън. Е, вината не беше негова, нали?“ Саймън беше достатъчно умен, за да прави пари в истинския свят, но беше видно, че не мисли по този начин. Не беше толкова зле да си умно копеле в отдела за анализи в Сенчъри Хаус, макар че трябваше да жертваш собственото си благополучие за страната си. Райън си даде сметка, че върши същото. Единственото му преимущество беше, че имаше пари, които бе спечелил преди това, и можеше да си позволи да си хване шапката, когато пожелае, и да се върне към преподаването. Това беше един вид независимост, непозната за повечето държавни служители… От това вероятно страдаше работата им, смяташе Райън.
Зайцев мина през различните пропускателни пунктове. Понякога охраната претърсваше някои от служителите, за да се увери, че не изнасят нищо, но проверките — той също бе минал през тях — се правеха през пръсти, за да са ефективни. Просто бяха досадни, но недостатъчно редовни — веднъж на около трийсет дни, — за да представляват истинска заплаха. А след като те претърсят, знаеш, че си в безопасност поне в следващите пет дни. Още повече, че и тук имаше чисто човешки и приятелски отношения, а и охраната познаваше повечето от хората, които проверяваше. Това напомняше на работническата солидарност, което до известна степен беше изненадващо. Както често се случваше, Зайцев мина без проверки, излезе на огромния площад и се отправи към метрото.
Той не ходеше облечен в полувоенната униформа на КГБ, повечето му колеги предпочитаха да не го правят, сякаш служебната им принадлежност ги петнеше пред сънародниците им. Той обаче не криеше къде работи. Когато някой го попиташе, беше честен, а питащият обикновено спираше дотук, тъй като всички знаеха, че не може да се задават въпроси за Комитета за държавна сигурност. Понякога излъчваха филми и предавания по телевизията за КГБ и някои от тях бяха доста правдоподобни, макар че що се отнасяше до методите и източниците, представите на авторите бяха доста далеч от реалността. В Центъра имаше кабинет, който даваше консултации, но в повечето случаи нещата се преувеличаваха, защото беше в интерес на службата му да всява страх и ужас у съветските граждани, а и у чужденците. „Колко ли граждани си докарваха по някоя рубла допълнително като информатори“, чудеше се Зайцев. Не му бяха попадали документи за това — за такива неща не се съобщаваше зад граница.
Читать дальше