Том Клэнси - Червеният заек

— Свободомислещи, а? — изсумтя Андропов.

— Как може иначе — намеси се Рождественски. — Винаги си има цена, когато наемаш интелигентни хора.

Андропов кимна. Не беше такъв глупак, че да пренебрегне урока.

— Добра работа, полковник. Нещо друго?

— Времето е от съдбоносно значение, другарю председател.

— Колко време е нужно, за да се подготви подобно нещо? — попита Андропов.

— Поне месец, а може и повече. Когато не разполагаш с хора на мястото, е нужно повече време, отколкото ти се иска или очакваш — обясни Рождественски.

— Ще ми трябва горе-долу толкова време, за да получа одобрение. Но ние ще продължим с подготовката, така че щом получим одобрението, изпълнението да е максимално бързо.

Изпълнение, като при смъртна присъда, помисли Рождественски, думата беше съвсем точно подбрана, но дори на него му се стори смразяваща, а и каза когато получим одобрението, а не ако, забеляза полковникът. Е, предполагаше се, че Юрий Владимирович е най-силният човек в Политбюро в момента, а това устройваше Алексей Николаич. Всичко, което беше от полза за Комитета, беше от полза и за него, особено при новата му длъжност. Можеше да завърши накрая с генералски звезди, а това също го устройваше.

— Как ще процедираш? — попита председателят.

— Ще телеграфирам в Рим да успокоя Годеренко и да му кажа, че за момента задачата му се ограничава до това да установи графика за пътуванията на папата, обществените му прояви и пр. След това ще се свържа с Иля Бубовой. Той е нашият резидент в София. Срещали ли сте се с него, другарю председател?

Андропов се опита да си спомни.

— Да, на един прием. Тежка категория, нали така?

Рождественски се засмя.

— Да, Иля Фьодорович вечно се бори с този проблем, но е добър разузнавач. Там е от четири години и поддържа приятелски отношения с Държавна сигурност.

— А отгледал ли си е мустак? — попита Андропов, който много рядко се шегуваше.

Руснаците често се присмиваха на косматите лица на българите, което, изглежда, беше техен национален белег.!?!?:(?!?!

— Това не знам — призна полковникът, който не беше толкова раболепен, че да обещае да провери.

— Какво ще съобщиш в София?

— Че имаме оперативни изисквания за…

Председателят го прекъсна.

— Не по телефона. Извикай го тук. Искам строги мерки за сигурност, ако лети до тук и до София, няма да направи впечатление на никого.

— На вашите заповеди. Незабавно ли? — попита Рождественски.

— Да. Веднага.

Полковникът скочи на крака. Едно от хубавите неща в КГБ, мислеше си Юрий Владимирович, е, че когато наредиш нещо, веднага се изпълнява, не като в Секретариата на партията.

Полковник Рождественски се върна с асансьора в приземието и се отправи към комуникационния център. Капитан Зайцев се беше върнал на бюрото си и се занимаваше с книжата си — това бе всичко, което имаше наистина — и полковникът отиде направо при него.

— Имам още две телеграми за теб.

— Слушам, другарю полковник.

— Трябва първо да ги напиша — каза Рождественски.

— Може да използвате съседното бюро, другарю — посочи Зайцев. — Същото ниво на сигурност като предишната?

— Да, еднократни кодове и за двете. Още една до Рим, а другата до София. Незабавно — добави той.

— Тъй вярно.

Зайцев му подаде бланките и продължи работата си, надявайки се телеграмите да не са прекалено дълги. Трябва да бяха много важни, след като полковникът беше дошъл тук, преди да са готови текстовете. В главата на Андропов явно беше влязла някаква муха. Рождественски беше личният помощник на председателя. Интересно, не беше ли някак унизително за човек, който имаше качества да бъде резидент някъде? Пътуването в чужбина в крайна сметка беше единственият келепир, който КГБ предлагаше на служителите си.

Не че Зайцев щеше да пътува. Олег Иванович знаеше твърде много, за да го пуснат на Запад. Винаги имаше риск да не се върне. За КГБ това бе голям проблем. И за първи път той се запита защо. Явно денят беше такъв. Защо КГБ се притесняваше толкова много от евентуални бягства? Беше чел много телеграми, в които открито се обсъждаха подобни тревожни възможности. Беше виждал служители, които бяха привиквани на „разговор“ в Центъра, те често не се връщаха на тихия фронт. Винаги го е знаел, но никога не се бе замислял за това повече от трийсет секунди.

Те бягаха, защото — защото смятаха, че страната им не е наред? Наистина ли смятаха, че е толкова зле, че да направят нещо така крайно като измяна към родината? Макар и със закъснение, Зайцев осъзна, че това бе много опасна мисъл.