Том Клэнси - Червеният заек

„Но защо? — попита Зайцев. — Защо го правите?“

„Кой е тоя?“ — обърна се Брежнев към Андропов.

„Не му обръщай внимание — изсъска Суслов. — Просто застреляй копелето!“

„Тъй вярно!“ — извика Андропов. Прицели се внимателно, а Зайцев не можеше да помръдне, за да му попречи, макар да беше до него. След това председателят натисна спусъка.

Сега Зайцев се намери обратно на улицата. Първият куршум удари едно от децата отдясно на свещеника, момченце, което падна безмълвно.

„Не него, идиот такъв — свещеника!“ — крещеше като обезумял Михаил Суслов.

Андропов стреля отново, този път улучи русо момиченце отляво на свещеника. Главичката се пръсна в червено. Зайцев се наведе да помогне, но детето каза, че всичко е наред и той се обърна към свещеника.

„Внимавай, защо не внимаваш?“

„Да внимавам за какво, млади човече? — попита свещеникът с благ глас и след това се обърна. — Хайде, деца, отиваме при Господа.“

Андропов пак стреля. Този път улучи свещеника право в гърдите. Рукна кръв с размера и формата на червена роза. Свещеникът направи гримаса, но продължи да върви заедно с усмихнатите деца.

Нов изстрел, нова червена роза вляво от първата. Той обаче продължаваше да върви, не спираше.

„Ранен ли сте?“ — питаше Зайцев.

„Нищо сериозно — отговори свещеникът. — Но защо не го спря?“

„Опитах“ — настоя Зайцев.

Свещеникът спря, обърна се и го изгледа право в лицето. „Наистина ли?“

Точно в този момент третият куршум го улучи в сърцето.

„Наистина ли?“ — попита отново свещеникът. Сега в него се бяха вперили очите на децата, а не на свещеника.

Зайцев се опомни и забеляза, че е седнал в средата на леглото. Беше малко преди четири часа сутринта. Плуваше в пот. Стана и отиде до банята. Изпика се, пийна чаша вода и се затътри до кухнята. Изправен до мивката, запали цигара. Преди да се върне да спи, искаше да се отърси напълно от кошмара. Не желаеше същият сън да продължи.

От прозореца Москва изглеждаше тиха, улиците бяха празни — не се въргаляха дори пияници, което също беше добре. Не се чуваше асансьорът. Дори коли не минаваха, което бе малко необичайно, но не колкото в западен град.

Цигарата си свърши работата. Беше достатъчно буден да се върне в леглото. Но знаеше, че кошмарът никога няма да го напусне. Повечето сънища изчезваха като дим от цигара, но този нямаше да изчезне. Зайцев беше сигурен.

Трябваше добре да го обмисли. Сякаш решението се бе появило само, сякаш някаква външна сила бе завладяла съзнанието му, а чрез него и тялото му, а той се бе превърнал в зрител. Както повечето руснаци, не си взе душ, но изми лицето си и се обръсна със самобръсначка с ножче, минавайки по три пъти едно и също място. Тоалетната хартия влезе в употреба — заличи поне кръвта, ако не порязаното. Образите от съня още минаваха пред очите му като онзи филм за войната по телевизията. Не го оставиха на мира и по време на закуската, а очите му блуждаеха, което не остана незабелязано от жена му. Тя обаче реши да не казва нищо. Стана време да тръгва за работа. Измина пътя до метрото като автомат, без да сбърка посоката, воден от инстинкта си. Мозъкът му едновременно буксуваше и яростно работеше, сякаш се бе раздвоил на две отделни личности, но с някаква далечна връзка помежду им, която не виждаше и не разбираше. Носеше се като дървен клон по течението на планински бързей с такава скорост, че не можеше да види скалистите брегове отляво и отдясно. Изненада се, когато се опомни във влака, който пътуваше през тъмните тунели, изкопани от политически затворници на Сталин при ръководството на Никита Сергеевич Хрушчов, заобиколен от мълчаливите, почти безизразни лица на други съветски граждани. Те също отиваха към работните си места, който въобще не обичаха и към които не изпитваха никакво чувство на дълг. Но отиваха, защото само така можеха да припечелват пари, за да изхранват семействата си, миниатюрни болтчета в гигантската машина, която представляваше съветската държава, на която се предполагаше, че трябва да служат, и която се предполагаше, че служи на тях и на семействата им…

Не беше ли пълна лъжа? — питаше се Зайцев. Не беше ли? Как би могло убийството на един свещеник да послужи на Съветския съюз? По какъв начин служеше на всичките тези хора? На него, на съпругата му и на малката му дъщеричка? Щеше да ги нахрани ли? Или да им даде достъп до „специалните“ магазини, за да си купуват стоки, каквито останалите трудещи се не можеха дори да мечтаят да притежават?