Том Клэнси - Червеният заек

През следващите два часа петимата мъже обикаляха из площада и всеки път се връщаха на това място.

— Абсурд да покрием цялото пространство. Трябват ни най-малко сто души — заключи накрая Мик Кинг. — Но ако човек не може да е силен навсякъде, избира едно място, където да е силен.

Джак кимна, припомняйки си как Наполеон беше заповядал на своите генерали да измислят план за защита на Франция, а когато един от тях разпръснал войниците по протежение на цялата граница, той го попитал да не би да се кани да пази страната от контрабандисти. Да, точно така, ако не можеш да си силен навсякъде, планираш едно място, на което да струпаш силите си, и се молиш, че си избрал най-подходящото. Ключът беше да се поставиш на мястото на другия човек и да се опиташ да мислиш като него. Така го учеха да прави, откакто стана аналитик в разузнаването. Мисли по начина, по който мисли врагът ти. Това бе най-добрият начин да го спреше. Звучеше толкова логично и лесно на теория. На терена обаче беше малко по-различно.

Сблъскаха се с Том Шарп пред базиликата и от там се отправиха заедно да обядват и да си поговорят.

— Сър Джон е прав — каза Кинг. — Най-подходящото място е от лявата страна. Разполагаме със снимки на мръсника. Ще се качиш над колонадата заедно с камерите, Джон — обърна се той към Спароу. — Задачата ти ще е да оглеждаш тълпата и да се опиташ да засечеш копелето и да ни уведомиш по радиостанцията.

— Мик, от самото начало си прав — каза Спароу. — Това е свинска работа. И целият личен състав на специалните сили САС да бяха пратили тук, нямаше да стигне.

Двайсет и втори специален отряд на британските военновъздушни сили се състоеше от превъзходни командоси и наброяваше колкото служителите на една, максимум две компании.

— Не е наша работа да разсъждаваме защо, момчето ми — каза Шарп. — Решенията ги взима Базил.

Пуфтенето от хората около масата послужи вместо отговор.

— А радиостанции? — попита Джак.

— Ще пристигнат всеки момент по куриер — отвърна Шарп — маломерни, събират се в джоба. Имат слушалки, но микрофоните не са от миниатюрните за съжаление.

— Мамка му — обади се Джак. Сикрет Сървис щеше да им осигури за операцията точно онова, от което се нуждаеха. Но беше невъзможно да им звъннеш и да им ги поискаш. — Кой осигурява охраната на кралицата? Чие задължение е?

— Полицията. Защо питаш?

— Миниатюрни микрофони за ревера — отговори Райън. — Сикрет Сървис използва такива у дома.

— Мога да поискам — каза му Шарп. — Добра идея, Джак. Те сигурно имат това, от което се нуждаем.

— Длъжни са да ни сътрудничат — изказа мислите си на висок глас Мик Кинг.

— Ще уредя въпроса следобед — обеща Шарп.

„Да — помисли си Райън. — Явно ще сме най-добре оборудваните момчета, които са прецаквали мисия.“

— На това бира ли му викат? — попита Шарп след първата глътка.

— По-добра е от американската пикня в консерви — обади се някой от новодошлите.

Джак реши да не се хваща на въдицата. В края на краищата човек посещаваше Италия заради виното, а не да пие бира.

— Какво знаем за Строков? — попита Райън.

— Изпратиха ми по факса полицейското му досие — отвърна Шарп. — Прочетох го сутринта. Висок е около метър и седемдесет и тежи деветдесет и седем килограма. Очевидно обича да си похапва. С други думи, не е атлет, със сигурност не и спринтьор. Кестенява коса, доста гъста. Знае чужди езици. Говори английски с акцент, но френски и италиански като местен. Смята се за експерт по стрелба с малокалибрени оръжия. В занаята е от двайсет години. Възраст четирийсет и три години. Постъпил е в специалния отдел за убийства на Държавна сигурност преди петнайсет години. Приписват му осем убийства, възможно е да са повече. Нямаме изчерпателна информация по този въпрос.

— Готин пич, няма що — каза Спароу. Протегна се и измъкна една от снимките. — Няма да е трудно да го открием сред тълпата. По-добре да направим по-малки копия на снимката, за да се събират в джоба и да ги носим със себе си.

— Няма проблем — обеща Шарп.

В посолството имаше малка фотолаборатория, която обслужваше главно него.

Райън огледа масата. Поне бе заобиколен от професионалисти. Ако им се предоставеше възможност, те нямаше да се издънят. Не беше много, но поне бе нещо.

— А оръжие? — бе следващият въпрос на Райън.

— Всеки ще получи деветмилиметров „Браунинг“ — увери го Том Шарп.

На Райън му се щеше да попита дали разполагат с патрони с кухи върхове, но предварително знаеше, че отговорът ще е не. Щяха да се позоват на Женевската конвенция и тям подобни глупости. Деветмилиметровият „Парабелум“ се смяташе от европейците за най-мощния, но той въобще не можеше да се сравнява с четирийсет и пет милиметровия „Колт“, с който се бе учил да стреля. „Тогава защо собственият му револвер беше «Браунинг Хай-Пауър»?“ — запита се Джак. — Защото беше зареден с патрони с кухи върхове, смятани от ФБР за най-ефикасните. Не само че проникваха лесно в тялото на мишената, но и предизвикваха поражения с диаметъра на целта и почти незабавни кръвоизливи.