Том Клэнси - Червеният заек

— Да. Като във филмите, стреляш и после изпиваш едно сухо мартини. Но има голяма разлика, когато пречукаш добър човек.

— Вината на Марков се състоеше в това, че водеше предаване по Би Би Си — продължи Ник, стискайки кормилото малко по-здраво. — Предполагам, че в София са се дразнели от онова, което говореше.

— Хората зад желязната завеса не са имали истинска свобода на словото — напомни му Райън.

— Проклети варвари. А сега същият човек се кани да убие папата! Аз не съм католик, но той е Божи наместник, а и изглежда благ човек. Нали си чувал, че и най-печените престъпници се колебаят, когато трябва да застрелят свещеник.

— Да, знам. Не си струва да се гневи Бог. Но те не вярват в Бог, Ник.

— Имат късмет, че не аз съм Бог.

— Да, не би било зле да притежаваш силата да изкорениш всички злини от света. Проблемът е как шефовете на Строков си представят нещата, които вършат.

— Затова имаме закони, Джак — да, знам, че те също имат.

— Това е проблемът — съгласи се Джак, докато навлизаха в района на Чатъм.

— Приятен квартал — каза Томсън, завивайки към хълма.

— Не е лошо. На Кети й харесва. Аз предпочитам да сме по-близо до Лондон, но тя има други представи.

— Всички жени са такива — захили се Томсън, свивайки надясно към Фристоу Уей, а после наляво към Гриздейл Клоус.

Къщата се показа. Райън слезе и измъкна багажа си.

— Тати — изпищя Сали, когато той влезе през вратата.

Райън пусна чантата на пода и я прегърна. Той отдавна бе забелязал, че малките момиченца се прегръщат най-добре, само дето целувките им бяха малко мокри.

— Как е моята малка Сали?

— Добре — отвърна тя.

— Здравейте, доктор Райън — поздрави го госпожица Маргарет. — Не ви очаквах.

— Отбивам се за малко. Само се преобличам и пак заминавам.

— Заминаваш отново? — попита Сали силно разочарована.

— Съжалявам, Сали. Татко има малко работа.

Сали се изскубна от ръцете му.

— Пфу.

След това се върна пред телевизора, поставяйки своя татко на мястото му.

Райън схвана намека и се качи по стълбите. Три — не, четири — чисти ризи, пет чифта бельо, четири нови вратовръзки и… да, малко горни дрехи. Две нови сака и два чифта панталони. Иглата му за вратовръзки от морската пехота. Остави купчината с мръсни дрехи върху леглото, грабна пълната чанта и слезе долу. После остави багажа на пода и пак се качи горе за паспорта. Нямаше вече нужда да пътува с фалшивия британски паспорт.

— Чао, Сали.

— Чао, татко — отвърна тя, но после премисли, скочи на крака и се втурна да го прегърне.

Когато пораснеше, нямаше да покорява мъжките сърца, а направо щеше да ги изтръгва и да ги пече на скара. Дотогава обаче имаше доста време и все още нейният татко можеше да й се радва. Малкият Джак спеше в кошарката си и Райън реши да не го буди.

— До скоро, приятел — каза той и се отправи към входната врата.

— Къде отивате? — попита госпожица Маргарет.

— Извън страната по работа — обясни Джак. — Ще звънна на Кети от летището.

— Приятен път, доктор Райън.

— Благодаря, Маргарет.

— Не сме закъснели, нали? — попита Райън, след като се настани в колата.

— Ни най-малко — отговори Томсън.

Дори да бяха закъснели и този авиолайнер щеше да забави полета си поради незначителен технически проблем.

— Добре.

Джак нагласи седалката, за да се облегне по-удобно назад, и след малко задряма. Когато се събуди, тъкмо доближаваха Трети терминал на „Хийтроу“. Томсън спря до мъж в цивилни дрехи, който приличаше на правителствен служител.

Беше точно такъв. Веднага щом Райън се измъкна от колата, мъжът му подаде плик с билета.

— Сър, полетът ви е след четирийсет минути, изход дванайсети — уведоми го мъжът. — В Рим ще ви посрещне Том Шарп.

— Как изглежда? — попита Джак.

— Той ще ви познае, сър.

— Чудесно.

Райън прибра билета и се насочи към задната част на колата за багажа си.

— Ще се погрижа за това, сър.

„Тоя вид пътувания си имаха своите предимства“, каза си Джак. Той махна на Томсън и тръгна към терминала, оглеждайки се за дванайсети изход. Откри го съвсем лесно. Райън седна близо до изхода и погледна билета — отново 1-А, първа класа. Явно СИС поддържаше сърдечни отношения с британските авиолинии. Сега му оставаше да издържи полета.

Качи се на самолета след двайсетина минути, настани се, закопча колана и нагласи часовника си един час напред. Изслуша обичайните брътвежи с безполезни наставления за сигурността по време на полета и инструкциите как се закопчава коланът, което Джак вече бе направил.