Том Клэнси - Червеният заек

— Послание от Лондон — каза Ал вместо поздрав.

— За какво?

— Въпрос. Какво ще кажеш за полет до Рим днес следобед?

— За какво става дума?

— Сър Базил изпраща неколцина агенти във Ватикана да огледат как стоят нещата. Иска да знае дали ще се присъединиш. В края на краищата операцията е на ЦРУ, нали така?

— Кажи му, че съм съгласен — отговори Джак, без дори да се замисли. — Кога?

В този момент осъзна, че отново е действал импулсивно. Мамка му.

— Следобеден полет от „Хийтроу“. Имаш време да се прибереш у дома и да се преоблечеш.

— Кола?

— Ник ще те закара — отвърна Кингшот.

— Какво ще кажеш на Олег?

— Истината. Така ще се почувства важен — каза Ал. Това винаги се отразяваше добре на бегълците.

Райън и Томсън тръгнаха след час, багажът на Джак беше върху седалката.

— Тоя Зайцев изглежда важен беглец — каза Ник, след като излязоха на магистралата.

— Обзалагам се, Ник. Знае невероятно много неща. За нас ще е златна мина.

— Много мило от страна на ЦРУ, че ни позволи да поговорим с него.

— Обратното би било проява на скъперничество. Измъкнахме го благодарение на вас, момчета, да не говорим колко ловко прикрихте бягството.

Джак не знаеше какво повече да добави. Колкото и доверено лице да беше Ник, той не бе наясно какъв достъп имаше той до секретната информация.

Добрата новина бе, че Томсън знаеше какво не трябва да пита.

— Значи, баща ви е бил полицай?

— Да, детектив. Криминални случаи главно. Повече от двайсет години се занимаваше с това. Стигна до лейтенант. Знае се, че капитаните се занимават само с административна работа, а баща ми не си падаше писарушка. Обичаше да лови лошите момчета и да ги вкарва на топло.

— Къде?

— В затвора. Щатският затвор на Мериленд е доста злокобна на вид сграда в Балтимор край водопада Джоунс. Прилича на средновековна крепост, но по-страшен. Затворниците го наричат Замъка на Франкенщайн.

— Одобрявам това, сър Джон. Никога не съм изпитвал съчувствие към убийците.

— Баща ми не споделяше много-много. Никога не работеше у дома. Мама не искаше и да знае. С изключение на един път, когато един баща беше убил сина си за хамбургер с раци. Нещо като сандвич с месо от раци — обясни Джак. — Беше ужасно нелепо. Бащата — убиецът — се поболя от мъка. Но това не можеше да върне сина му.

— Невероятно е колко много убийци реагират по този начин. Първо излизат от контрол и отнемат човешки живот, а след това се разкъсват от угризения.

— Колкото по-рано остарееш, толкова по-късно поумняваш — цитира Джак поговорка от Дивия запад.

— Така е. Въобще тая работа е дяволски тъжна.

— Какво ще кажеш за оня тип Строков?

— Той е рядка птица — отвърна Томсън. — Не се срещат много като него. За такива като него отнемането на човешки живот е част от работата. Без мотиви в обичайния смисъл и рядко оставят физически улики. Много трудно е да ги разкриеш, но обикновено ги разкриваме. Разполагаме с достатъчно време и рано или късно някой се раздрънква и стига до ушите ни. Повечето престъпници започват да говорят в затвора — обясни Ник. — Но не и хора от типа на Строков. Това, че му хванахме следите, си беше чист късмет. Господин Марков си спомни, че някой го е боднал с чадър, спомни си също цвета на костюма, с който е бил облечен похитителят. Един от нашите полицаи забелязал човек с подобен костюм, чието поведение му се сторило странно. Нали знаеш, вместо веднага да се измъкне, Строков останал да се увери, че Марков ще умре. Предишните им два опита се бяха провалили, затова възложили операцията на него. Строков е добър професионалист. Искал да е напълно сигурен и изчакал, докато прочете съобщението за смъртта във вестниците. Започнал да подпитва персонала в хотела. Тогава се намеси службата за сигурност. Правителството реши да не предизвиква международен скандал и затова ни спряха. Изпуснахме го само за два дни, мисля. Първия ден Строков взе такси до „Хийтроу“ и отлетя за Париж. Бях в екипа. Стоях само на петнайсет метра от него. Двама наши детективи с камери го снимаха. На последната снимка се вижда как Строков върви към боинга. На другия ден правителството ни даде карт бланш да го задържим за разпит.

— Малко късничко, а?

Томсън кимна.

— Доста. Много ми се искаше да го закопчая, но рибата отплува. Французите го преследваха до летището „Дьо Гол“, но той така и не напусна международния терминал, не размени нито дума с никого. Подлецът не прояви никакъв признак на разкаяние. Предполагам, че за него е било същото като да цепи дърва за огрев — каза бившият детектив.