Том Клэнси - Червеният заек

— Приятен ден, госпожо — каза й той, след като тя слезе от таксито.

— Благодаря, Еди.

Обичайните лигавщини. Не бе никак зле да си имаш толкова стабилни постоянни клиенти.

За Кети пътуването с влака към Лондон мина както винаги с медицинското списание за компания, но без приятното усещане за присъствието на съпруга й до нея, който да чете вестник „Дейли Телеграф“ или да дреме. Колко бе смешно да чувстваш липсата на един спящ мъж до себе си.

— Ето я концертната зала.

Подобно на автомобилчето „Фолксваген“ от детските години на Райън, будапещенската концертна зала беше изпипана до най-дребната подробност, макар че трудно се връзваше с околната градска среда. Архитектурата й напомняше на имперския стил във Виена, която се намираше на около триста и петдесет километра от тук и където бе застъпена в много по-големи мащаби и в по-добра форма. Анди и Райън влязоха вътре, за да вземат билетите, осигурени от посолството с помощта на унгарското външно министерство. Фоайето бе изненадващо маломерно. Хъдсън поиска разрешение да огледат ложата и благодарение на дипломатическия му статут им предоставиха разпоредител, който ги придружи нагоре по стълбите и после по коридора до нея.

Вътрешното оформление напомни на Райън на бродуейски театър — например „Маджестик“, не голяма, но елегантна зала със седалки, тапицирани в червен плюш, и богати гипсови орнаменти. Сякаш беше правена за императора, в случай че благоволи да се отдалечи от двореца си във Виена и да посети един от подчинените си градове. Място, където местните високопоставени особи да посрещнат своя император и да демонстрират своето благосъстояние, макар сънародниците им да тънат в мизерия.

Един добър оркестър обаче можеше да компенсира всички недостатъци. Акустиката бе отлична, а само това имаше значение. Райън никога не бе ходил на концерт в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк, но явно тази зала беше местният й еквивалент, само че по-малка и по-скромна.

Райън огледа наоколо. Ложата беше невероятно удобна за това. От тук се виждаше всяко място в залата.

— Кои са местата на нашите приятели? — попита той тихо.

— Не знам точно. Том ще ги следва, за да разбере къде ще седнат, преди да се присъедини към нас.

— А след това? — бе следващият въпрос на Райън.

Но Хъдсън го сряза:

— Ще видим.

В посолството Том Трент бе затънал до гуша от работа. Първо отвори петлитровата бутала със чист спирт деветдесет и пет градуса. На практика той ставаше за пиене, но само ако човек искаше да се отреже яко. Опита го, за да се увери, че съдържанието отговаря на етикета. Не можеше да си позволи да рискува. Едно близване бе достатъчно, за да установи, че течността е наистина чист спирт с характерния вкус и мирис, а не дестилирана вода. Трент беше чувал, че някои хора го добавят в пунша при сватби и други тържества… за да повдигнат градуса на настроението. Беше готов да се обзаложи три към едно, че ставаше за подобна цел.

Следващото действие беше доста по-неприятно. Трябваше да провери съдържанието на сандъците. В момента бяха забранили достъпа до мазето на посолството. Трент махна печатите и отвори капаците…

Телата бяха пъхнати в прозрачни найлонови чували, каквито използват в моргата за пренасяне на трупове. Торбите имаха различни големини, забеляза той, вероятно за да побират в тях труповете на възрастни и на деца със съответните размери. Първото тяло беше на малко момиченце. Слава Богу, найлоновата материя прикриваше лицето или онова, което беше останало от него. Личаха само смътните очертания на овъглените останки, което беше добре. Не се налагаше засега да отваря торбите, което също бе добре.

Останалите сандъци бяха по-тежки, но гледката някак си по-лека да се преглътне. Труповете поне бяха на възрастни хора. Извади чувалите и ги постави върху циментовия под на мазето, след това отстрани сухия лед и го струпа в отсрещния край, където замразеният въглероден диоксид щеше да се изпари, без да причини вреди. Труповете щяха да се размразят за около четиринайсет часа, а това бе достатъчно. Трент излезе от мазето и внимателно заключи вратата.

После се върна в отдела по сигурността. Британското посолство имаше на разположение трима служители по сигурността, бивши военнослужещи. Помощта на двама от тях щеше да му е нужна през нощта. Родни Трулъв и Боб Смол бяха здравеняци, бивши сержанти от британската армия.

— Момчета, ще ми трябва помощта ви довечера.

— За какво става дума, Том? — попита Трулъв.