Том Клэнси - Червеният заек

Пред редицата от търговски обекти за женски стоки Олег се разхождаше нервно и пушеше цигара след цигара, както правят останалите мъже по света, отегчени до смърт от безумието на женското пазаруване. Как ли издържаха тия жени да премятат стока след стока, да я оглеждат, да я сравняват с останалите и да се тюхкат коя да изберат и в крайна сметка да не могат да решат, да ровичкат сред купища дрехи, които не им стават или не им харесват? Обикновено хващат роклята за горния край, опират го до вратовете си и започват да се въртят пред огледалото, за да отсекат накрая не, не тази. И така до безкрайност, до залез слънце, ако им падне и цялата нощ, сякаш животът им зависи от това. Олег се бе научил да бъде търпелив, особено след като пое настоящия риск за живота си, но имаше нещо, с което никога нямаше да свикне — да наблюдава спокойно как една жена пазарува, без да му се прииска да я стисне за гърлото. Никога нямаше да се примири да изглежда като пълен глупак, натоварен с торби и пакети, в очакване тя да реши дали да не вземе нещо друго. Единственото утешение беше, че няма как да продължи вечно. Имаха билети за концерта тази вечер. Трябваше да се върнат в хотела, да осигурят бавачка за зайчика, да се преоблекат и да отидат до концертната зала. Ирина не би се отказала от това.

„Вероятно“, надяваше се Олег. Сякаш си нямаше купища проблеми. Той обаче забеляза, че дъщеричката му не се тревожеше за нищо. Ближеше сладоледа си и наблюдаваше непознатия за нея свят с безкрайно любопитство. Детската невинност бе нещо, за което може да се говори до припадък. Жалко, че хората се разделят с нея. Беше необяснимо защо децата са толкова нетърпеливи да пораснат и да се лишат от своята невинност. Те не съзнават, че детският свят е най-вълшебното нещо. Не знаят, че след като човек порасне, чудесата на света се превръщат в бреме. И болка.

„И съмнения — каза си Зайцев. — Толкова много съмнения.“

Слава Богу, зайчикът не бе наясно с тези неща, а когато ги осъзнаеше, щеше да е твърде късно.

Накрая Ирина излезе навън цялата сияеща. Не я бе виждал такава от раждането на Светлана. Последва още по-необичайно действие от нейна страна. Доближи се до него, прегърна го и го целуна.

— Благодаря, Олег. Толкова си мил с мен.

Още една страстна целувка на жена, преситена от пазаруване. Дори сексът не им доставя толкова удоволствие, забеляза Зайцев.

— Да се връщаме в хотела, драга. Трябва да се приготвим за концерта.

Прибраха се спокойно с метрото в „Астория“ и се качиха в стая триста и седма. Без много-много да се колебаят, решиха да вземат Светлана със себе си. Изпитваха неудобство да молят някого да я наглежда. Олег първоначално смяташе да се уговори с някоя от служителките на КГБ в Културния дом, но и двамата със съпругата си се стесняваха да молят за подобна услуга, така че очакваха от зайчика послушание по време на концерта. Билетите бяха на шести ред, места едно, две и три, точно до пътеката, където най-много обичаше да седи. Светлана щеше да облече новите си дрешки, тя никога не беше носила толкова красиви неща и щеше да се чувства невероятно щастлива.

Изчакаха си реда за банята. Ирина доста се потруди, за да гримира лицето си. Съпругът й се приготви по-бързо, докато за дъщеря им бе достатъчна влажна хавлиена кърпа, с която избърсаха лицето й, докато тя правеше гримаси. След това се преоблякоха в най-хубавите си дрехи. Олег закопча черните лачени обущенца с каишки, които тя хареса от пръв поглед. Накрая й облякоха червеното палтенце с черна якичка и малкото Зайче беше готово за вечерното приключение. Взеха асансьора до фоайето, а отвън хванаха такси.

За Трент нещата стояха по по-сложен начин. Кибиченето във фоайето можеше да предизвика подозрения, но сякаш регистраторите не го забелязваха. Когато заешкото семейство излезе през централния вход, той бързо го последва с колата си по пътя към концертната зала. Почти веднага намери свободно място, паркира и след това се шмугна през вратата. На бюфета предлагаха напитки и Зайцеви си позволиха по чаша токайско вино. Малкото им момиченце сияеше повече отвсякога. „Сладко хлапе“ — помисли си Трент. Надяваше се животът на Запад да хареса на момиченцето. Изчака ги да заемат местата си, след което изтича по стълбите към ложата.

Райън и Хъдсън се бяха настанили вече върху старинните столове с плюшени възглавници.

— Анди, Джак — поздрави ги Трент. — Шести ред вляво от центъра, точно до пътеката.

Загасиха светлините. Завесата се вдигна, скрибуцащият звук от настройването на музикалните инструменти заглъхна постепенно и на сцената се появи диригентът Йожеф Рожа. Ръкоплясканията, с които го посрещнаха, като че ли не бяха достатъчно любезни, като се имаше предвид, че тази вечер щеше да дирижира първия от серията концерти и бе напълно непознат за публиката. На Райън му се видя странно. Той беше унгарец, възпитаник на Музикалната академия „Ференц Лист“. Защо ли не го поздравиха по-ентусиазирано? Беше висок и строен мъж, с черна коса и интелигентно изражение. Поклони се възпитано на публиката и се обърна с лице към оркестъра. Палката му — или както там се наричаше, Райън не знаеше точно — се намираше върху малката катедра отпред и когато той я вдигна, залата притихна. След това дясната му ръка даде знак на Държавния оркестър на унгарските железопътни линии и прозвуча първият акорд.