Том Клэнси - Червеният заек

„Защо не е сега до мен?“ — мислеше си Кети в мрака. Какво би могло да е толкова важно, че съпругът й да е далеч от жена си и децата си?

Не можеше да й разкрие. А това страшно я ядосваше. Но бе невъзможно да се пребори, а и не бе същото като да лекуваш безнадеждно болен от рак пациент. Но… дявол да го вземе. Тя просто искаше съпругът й да се върне.

На около хиляда и двеста километра разстояние Райън се бе събудил, изкъпал, избръснал и сресал вече и бе готов да посрещне новия ден. По някакъв начин това пътуване му влияеше така, сякаш се събуждаше по-лесно сутрин. Само дето нямаше какво да прави, докато отворят бюфета на посолството. Погледна към телефона до леглото и му се прииска да се обади вкъщи, но не знаеше как се взима външна линия, а и вероятно трябваше да получи разрешение от Хъдсън, както и помощ да изпълни мисията. Мамка му. Той се събуждаше обикновено в три сутрин и целуваше Кети по бузата — тя никога не си спомняше след това. Но му отвръщаше. Наистина го обичаше. Иначе нямаше да отговаря на целувките му. Хората не умеят да се преструват, когато спят. Това бе важен факт в личния свят на Райън.

Нямаше никакъв смисъл да си пуска радиото. Унгарският език му се струваше като измислен на планетата Марс. Във всеки случай беше нечовешки. Той така и не чу поне една, една-единствена дума, която да напомня на английска, германска или латинска — трите езика, които бе учил в различни периоди от живота си. Местните говореха на всичкото отгоре като картечници, което правеше дваж по-трудно да се разчлени и една дума. Ако Хъдсън го зарежеше някъде из града, той въобще нямаше да се оправи и да намери пътя към британското посолство, а това бе усещане за уязвимост, каквото не бе изпитвал от четиригодишна възраст. Със същия успех щеше да се справи и на чужда планета, а дипломатическият паспорт нямаше да му помогне ни най-малко, тъй като той беше акредитиран от чужда страна в този извънземен свят. Въобще не му бе идвала на ума тази подробност. Като всеки американец той си бе въобразявал, че с паспорт и кредитна карта „Американ Експрес“ може да пътува спокойно из целия свят с късите си панталони. Но явно това се отнасяше само за капиталистическия свят, където достатъчно хора говореха английски и можеха да го упътят към сградата с американския национален флаг на покрива и морски пехотинци във фоайето. Не и в този чужд град. Той едвам успяваше да открие мъжка тоалетна, е, беше я намерил предния ден в бара, призна на себе си Райън. Чувството за безпомощност бе завладяло съзнанието му като чудовището от приказките под леглото. Той обаче беше пораснал американец над трийсетте и бивш морски пехотинец. Обикновено не възприемаше по този начин предизвикателствата. Загледа се в циферблата на дигиталния часовник върху радиоапарата, очаквайки да стане време за срещата със съдбата, каквато и да беше тя. Червените цифри се сменяха една след друга.

Анди Хъдсън беше на крак отдавна. Ищван Ковач се подготвяше за поредния контрабанден удар, този път се канеше да внесе маратонки „Рийбок“ в Будапеща от Югославия. Валутата си криеше в метална кутия под леглото. Пиеше сутрешното си кафе и слушаше музика по радиото, когато се почука по вратата. Отвори така, както си беше по бельо.

— Анди! — изненада се той.

— Да не те събудих, Ищван?

Ковач му махна да влезе вътре.

— Не, от половин час съм се събудил. Какво те носи насам?

— Трябва да пренесем пакетите тази нощ — отвърна Хъдсън.

— Кога по-точно?

— Около два след полунощ.

Хъдсън бръкна в джоба си и извади пачка банкноти.

— Ето половината от договорената сума.

— Отлично, ще пийнеш ли кафе, Анди?

— Да, благодаря.

Ковач го поведе към кухнята и му сипа кафе.

— Как искаш да процедираме?

— Ще докарам пакетите близо до границата, а ти ще ги прекараш през нея. Надявам се, че познаваш граничарите на пропускателния пункт.

— Да, дежурен е капитан Ласло Будай. Преди години сме правили бизнес с него. Също и сержант Михай Керекеш, добро момче, иска да учи инженерство. Дежурят по дванайсет часа на пропускателния пункт — от полунощ до обед. Ще са уморени и лесно ще се разберем с тях.

Той избърса челото си с ръка.

— Каква е обичайната цена?

— За четирима души?

— Нужно ли е да знаят, че става дума за хора? — попита Хъдсън вместо отговор.

Ковач вдигна рамене.

— Не, не мисля. Тогава маратонки. „Рийбок“ в момента много се търсят, а също някой и друг западен филм на касети. Видеокасетофони си имат — обясни Ковач.