Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— Ей, здрасти бе, Чарли! — Контраадмирал Джошуа Пейнтър се появи от съседното помещение, бършейки ръцете си с хавлиена кърпа. — Как беше полетът?

— Малко разлюлян — призна си Дейвънпорт, като му подаде ръка. — Това е Джак Райън.

Райън никога не се беше запознавал с Пейнтър, но имаше представа за него от репутацията му. Пилот на „фантом“ през виетнамската война беше написал книгата „Удари като плесници“ за провеждането на въздушните кампании. Беше реалистична, а не от онези, които се пишат, за да се печелят приятели. Беше малко, скокливо човече, едва ли тежеше повече от шестдесет килограма. Освен това беше талантлив тактик и твърд пуритан.

— Едно от твоите момчета ли, Чарли?

— Не, адмирале, аз работя за Джеймс Гриър. Не съм флотски офицер. Моля да ме извините, но не обичам да се правя на такъв, какъвто не съм. А тази униформа беше идея на ЦРУ.

На което адмиралът реагира с намръщване.

— А, така ли? Е, значи това означава, че вие ще ми кажете какво е решил да прави този Иван. По дяволите, надявам се, че все някой трябва да знае. За първи път ли сте на самолетоносач? Как беше полетът до тук?

— Би могъл да послужи добре при разпит на военнопленници — отвърна максимално равнодушно Райън. Двамата висши флотски офицери здравата се посмяха за негова сметка, после Пейнтър поръча да донесат ядене.

След няколко минути двукрилата врата към коридора се разтвори и двама стюарди — „специалисти по оправяне на бъркотии“ — влязоха, като единият носеше поднос с храна, а другият — две кани кафе. Яденето, сервирано на чинии с посребрен ръб, беше обикновено, но апетитно за Райън, който не беше вкусвал нищо от дванадесет часа. Отсипа на чинията си салата от прясно зеле и картофи и си взе две парчета студено говеждо.

— Благодаря ви. Това е достатъчно засега — каза Пейнтър. Стюардите застанаха мирно, преди да тръгнат. — О кей, хайде сега да се захванем с работа.

Райън налапа и преглътна половин сандвич.

— Адмирале, тази информация е само от някакви си двадесет часа. — Извади папките със сведенията от чантата си и ги раздаде на останалите. Зае се да ги въведе в случая, което му отне двадесет минути, през което време успя да излапа двата сандвича и прилична част от зелето, след което разля кафето върху ръкописните си бележки. Двамата флагмански офицери бяха идеалната аудитория, не го прекъснаха нито веднъж, само му хвърлиха няколко погледа, пълни със съмнение.

— Всевишни боже — рече Пейнтър, когато Райън свърши. А Дейвънпорт просто седеше с безизразната физиономия на покерджия, докато размишляваше над възможността да проучи отвътре съветска ракетна ядрена подводница. Джак прецени, че той би бил забележително добър противник на карти. Пейнтър продължи: — Вие действително ли вярвате на всичко това?

— Да, сър, напълно — отвърна Райън, наливайки си отново кафе. Би предпочел бира с говеждото. Но не беше чак толкова зле, дори в Лондон не би могъл да намери добро консервирано говеждо.

Пейнтър се отпусна на облегалката на стола си и погледна към Дейвънпорт.

— Чарли, да кажеш на Гриър да научи това момче на няколко неща — като например че един бюрократ никога не бива да демонстрира такава увереност. На теб не ти ли се струва, че всичкото това е донякъде преувеличено?

— Ама виж какво, Джош, Райън е нашият приятел, който миналия юни докладва за моделите на патрулиране на съветските ядрени подводници с ракетни бойни глави.

— А, така ли? Е, това беше добра работа. Потвърди се нещо, за което говорех от две-три години. — Пейнтър стана и отиде в ъгъла да погледне бурното море. — Е, и какво се иска сега от нас да направим за всичко това?

— Операцията още не е изпипана в пълните й подробности. Това, което очаквам, е да получите указания, за да засечете „Червения октомври“, и да се опитате да установите връзка с нейния капитан. След това ли? Ще трябва да измислим начин да я закараме на безопасно място. Ами виждате ли, президентът не смята, че ще сме в състояние да я държим под пълен контрол, след като я засечем — ако това стане.

— Какво? — Пейнтър рязко се извърна и с десета от секундата превари същия въпрос на Дейвънпорт. Райън за няколко минути им обясни всичко.

— Мили и всевишни боже! Хем ми давате една невъзможна задача, хем после ми казвате, че ако успеем да я изпълним, след това трябва да им върнем проклетата пущина!

— Адмирале, моята препоръка — президентът ме помоли за това — бе да заровим подводницата. Това си струва, генералният щаб е на ваша страна, както и ЦРУ. Обаче ако възникне положението, че екипажът й поиска да се върне в родината си, ние ще трябва да ги изпратим и тогава в Съветския съюз ще разберат, че подводницата е сигурно в наши ръце. На мен практически ми е ясна гледната точка на другата страна. Плавателният съд струва планина от пари и освен това си е тяхна собственост. А как да скрием една подводница с тридесет хиляди тона водоизместимост?