Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— И това ще направим, но засега ти вярвам. Какво показва картата?

— Капитане, зная, че противоречи на правилника и изобщо, но аз си водя личен дневник на курсовете, които използва противникът. Честно ви казвам, че сигналът не изостана от подводницата. Може да съм малко мръднал, но всичките данни показват курс две-две-нула и скорост десет възела. А това насочва обекта права към входа на Маршрут Едно. О кей?

— Продължавай — Манкузо вече беше изчислил това. Джоунси беше напипал нещо.

— Ами след това загубих съня си, затова се върнах при сонара и включих лентата. Трябваше да я прекарам през компютъра няколко пъти, за да филтрирам смущенията — морски звуци, шума на други подводници — след това я презаписах на десет пъти по-голяма скорост от нормалната. — Той постави касетофона си на маршрутното табло. — Чуйте това, капитане.

Лентата пращеше, а на всеки няколко секунди се чуваше по едно „трм“. След две минути прослушване започна да се усеща, че интервалът е равномерен, на всеки пет секунди. Сега вече лейтенант Маниън надничаше през рамото на Томсън, слушаше и кимаше замислено.

— Капитане, това, е сигнал само от човешки произход. Твърде е равномерен, за да бъде от нещо друго. При нормална скорост не се усещаше, но след като я увеличих, го заковах.

— Добре, Джоунси, довърши си мисълта — каза Манкузо.

— Капитане, това което току-що чухте, е акустичната сигнатура на руска подводница. Насочила се е към Маршрут Едно, поемайки покрай брега на Исландия. Спокойно може да се обзаложим за това, капитане.

— Роджър, какво ще кажеш?

— Той печели баса, капитане — отговори Томсън.

Манкузо погледна още веднъж маршрута, опитвайки се да види друг вариант. Но такъв нямаше.

— Съгласен съм, Роджър. Джоунси днес се показа като първокласен оператор на сонар. До следващата ми вахта искам писмен доклад и изготвена препоръка за повишението му, която да подпиша. — Той потупа оператора на сонара по рамото. — Браво на теб! Дяволски добра работа си свършил!

— Благодаря, капитане. — Устата на Джоунс се разтегна в усмивка до ушите му.

— Пат, моля те да повикаш лейтенант Бътлър в командния пункт.

Маниън отиде при вътрешния телефон, за да повика главния механик.

— Джоунси, да имаш някаква идея, какво може да е това? — Манкузо се обърна към матроса.

Операторът на сонара поклати отрицателно глава.

— Не е звук на витло. Никога не съм чувал подобно нещо. — Върна лентата и я пусна още веднъж.

След две минути в командния пункт влезе лейтенант Бътлър.

— Капитане, вие ли ми позвънихте?

— Ърл, прослушай това. — Манкузо пренави лентата и я пусна за трети път.

Бътлър беше завършил Тексаския университет и всички школи, с които флотата разполагаше, за подводници и двигателните им системи.

— Какво би могло да бъде?

— Джоунси казва, че е руска подводница. Мисля, че е прав.

— Разкажи ми за лентата — каза Бътлър на Джоунс.

— Сър, пуснах я с десет пъти по-голяма скорост и я прекарах пет пъти през БК-10. При нормална скорост не се чува нещо съмнително. — Джоунс прояви нехарактерна за него скромност, като скри, че е чул нещо съмнително.

— Някакви хармонации? Искам да кажа, че е ако е било пропелер, трябва да е бил с диаметър тридесет метра, и тогава ще се чува по един удар от всяко витло. Равномерните интервали говорят за нещо хармонично. — Бътлър се намръщи. — Но какво?

— Каквото и да е било, насочвало се е точно насам. — Манкузо почука с молив по Торс Туинс.

— Ясно, значи е от руски произход — съгласи се Бътлър. — Значи използват нещо ново. Пак.

— Господин Бътлър е прав — каза Джоунс. — Не звучи като хармонично бръмчене на двигател. А другото странно нещо беше ето този фонов шум, като че ли вода преминава през тръба. Не знам, аз не го долових. Изглежда, че компютърът го е филтрирал. Бил е едва доловим в началото — както и да е, това е извън моята компетентност.

— Точно така. Достатъчно работа си свършил за един ден. Как си сега? — попита Манкузо.

— Малко съм уморен, капитане. Доста време се занимавах с това нещо.

— Ако пак се приближим до този приятел, мислиш ли, че ще успееш да го засечеш? — Манкузо предварително знаеше какъв е отговорът.

— Обзалагам се, че да, капитане! Сега вече, като знаем за какво да се ослушваме, няма начин да не го спипам!

Манкузо погледна маршрутното табло.

— Добре, значи, ако се е насочил към Туинс и, да кажем, че се е движил със скорост от двадесет и осем-тридесет възела, после се е върнал на основния си курс с около десет… значи сега трябва да е ей тук. Много надалеч. Ако подкараме с пълна скорост… след четиридесет и осем часа ще сме тук и тогава заставаме пред него. Пат, какво ще кажеш?