Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Носът на ПСК се наклони с двадесет градуса и той, изглежда, определено се насочи към някаква цел. Кацаха, най-опасната част от летателните операции в кариерата му. Спомни си за едно проучване, проведено през виетнамската война, при което дългогодишни военни пилоти бяха оборудвани с портативни електрокардиографи, за да бъде постоянно наблюдаван стресът, който изживяват, и много хора останаха изненадани, че най-стресовите моменти при тях не са, когато са подложени на обстрел, а когато кацат, особено нощем.

„Боже господи, само какви радостни мисли ти идват!“ — каза си наум Райън. Затвори очи. Така или иначе, всичко ще свърши след няколко секунди.

Палубата беше хлъзгава от дъжда, една черна дупка, заобиколена от габаритните й светлини. Кацането на товарния самолет си беше едно контролирано сблъскване. Извършва се с помощта на приземяващи скоби и амортисьори, за да се намали ударът, от който може да ти се строшат кокалите. Самолетът подскочи напред, но захващащото телено въже го накара да спре. Бяха кацнали. Бяха в безопасност. Вероятно. След моментна пауза ПСК започна да се придвижва напред. Райън чу някакви странни шумове, докато самолетът паркираше, и разбра, че идват от свиването на крилата. Единствената опасност, за която не се беше сетил, бе летенето със самолет, чийто крила могат да се прибират. Реши, че сега вече е все едно. Самолетът спря окончателно и задният люк се отвори.

Райън бързо разкопча коланите и скочи на крака, при което си тресна главата в ниския таван. Не изчака Дейвънпорт. Стиснал брезентовата торба до гърдите си, той хукна навън през задната част на самолета. Излезе, огледа се, един от екипажа на палубата, облечен в жълта риза, му посочи към палубната надстройка на „Кенеди“. Дъждът переше здравата и той по-скоро почувства, отколко усети, че самолетоносачът наистина се придвижваше по четириметровите вълни. Хукна към един отворен и осветен люк на пет метра встрани. Наложи се да изчака Дейвънпорт да го догони. Адмиралът не се затича, а закрачи с точно отмерена седемдесетсантиметрова стъпка и достойнство, каквото се полага само на висш офицер. Райън реши, че той вероятно е раздразнен от невъзможността да бъде посрещнат с обикновената церемония от строени в шпалир матроси и надути фанфари. Във вътрешността на люка стоеше морски пехотинец в елегантната си униформа от сини панталони с кантове, риза в цвят каки, вратовръзка и снежнобял кобур. Той ги приветства с козируване.

— Ефрейтор, искам да се срещна с адмирал Пейнтър.

— Адмиралът е във флагманския сектор, сър. Необходим ли ви е придружител?

— Не, синко. Беше време, когато аз командвах този кораб. Хайде с мен, Джак.

Райън вдигна и двете чанти.

— Божичко, сър, нима с това сте си изкарвали прехраната? — попита Райън.

— Нощни кацания на самолетоносач ли? Ами направил съм около двеста. Толкова голяма работа ли е? — Дейвънпорт изглеждаше изненадан от страхопочитанието на Райън. Джак беше уверен, че той само се прави на учуден.

Интериорът на „Кенеди“ много приличаше на този на „Гуам САЩ“, десантния хеликоптероносач, на който Райън беше служил през кратката си военна кариера. Същата флотска плетеница от стоманени тръби и прегради и всичко това боядисано в еднакъв пещерносивкав оттенък. По тръбите имаше някакви цветни ленти и тайнствени буквени съкращения и знаци, които вероятно бяха разбираеми само за екипажа на кораба. Но на Райън те приличаха по-скоро на пещерни рисунки от епохата на неолита. Дейвънпорт го поведе по един коридор, завиха зад ъгъла и се спуснаха по „стълба“, направена изцяло от стомана и толкова стръмна, че той почти загуби равновесие, после пак надолу по друг проход, след това завой зад още едни ъгъл. Сега вече Райън напълно загуби ориентация. Стигнаха врата, пред която стоеше матрос. Той изрядно козирува и ги пусна да минат през нея. Райън последва Дейвънпорт — и се изуми, флагманският сектор на самолетоносача на военноморските сили на САЩ „Кенеди“ като нищо може да е бил пренесен направо от някоя разкошна къща на „Бийкън Хил“. Вдясно от Райън имаше гоблен, простиращ се от пода до тавана, достатъчно голям, за да доминира обстановката в една всекидневна. По стените бяха накацали пет-шест маслени платна, едното от които беше портрет на кръстника на кораба Джон Фитцджералд Кенеди, а самите стени бяха облицовани със скъпа ламперия. Подът беше покрит с дебел пурпурен вълнен мокет, а мебелировката беше напълно цивилна. Провинциална Франция, дъбово дърво и сърма. Човек би могъл да си въобрази, че изобщо не се намират на кораб, ако не беше таванът, т.е. това, което беше над главите им — обикновената плетеница от тръби, всичките боядисани в сиво. Те определено контрастираха странно с останалата част от помещението.