Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Ударната подводница на САЩ „Далас“ от клас 688 се намираше на четиридесет мили от брега на Исландия и приближаваше към пункта си за патрулиране под кодовото име „Тол Буут“. Беше закъсняла с два дни. Една седмица преди това подводницата бе участвала във военните маневри на НАТО „Пъргав делфин“, отложена с няколко дни, защото най-лошото време в Северния Атлантик от двадесет години насам беше забавило другите кораби. В това учение „Далас“ беше използвала отвратителното време, за да се промъкне и разгроми условната вражеска формация. Това беше още една превъзходна изява на „Далас“ и на нейния капитан — капитан II ранг Барт Манкузо, един от най-младите подводни командири във флота на САЩ. Изпълнението на задачата бе последвано от вежлива покана в базата „Суифтшуъ“ на Британските военноморски сили в Шотландия и американските моряци още не можеха да се преборят с махмурлука след празненството. Сега им бе поставена друга задача — продължение на подводната игра в Атлантика. В продължение на три седмици „Далас“ трябваше да следи движението по „червения маршрут номер едно“.

През последните четиринадесет месеца съветските подводници бяха използвали странна, но ефективна тактика за откъсване от следящите ги американци и англичани. На югозапад от Исландия руските подводници се втурваха към Рейкджейнс Ридж — верига от подводни възвишения, насочена към дълбините на Атлантическия басейн. Пръснати на разстояния от половин до пет мили, тези планини с острите си като нож била от вулканичен произход съперничеха по размер на Алпите. Върховете им се намираха на около триста метра под бурната повърхност на Северния Атлантик. До края на шестдесетте години подводниците почти избягваха да се доближават до тези върхове и още по-малко да се промушват до безчислените долини. През седемдесетте години съветските лодки бяха забелязани да патрулират около веригата през всички сезони и във всякакво време, обикаляйки района надлъж и нашир. След това, четиринадесет месеца преди сегашното патрулиране на „Далас“, американската „Лос Анджелис“ бе преследвала съветска ударна подводница клас „Виктор II“. „Виктор“ заобиколила исландския бряг и се спуснала в дълбокото, наближавайки веригата. „Лос Анджелис“ я последвала. „Виктор“ се движила с осем възела, докато преминала през първата двойка подводни върхове, позната като „Близнаците на Тор“. Неочаквано развила максималната си скорост и поела на югозапад. Шкиперът на „Лос Анджелис“ направил опит да тръгне по следите на „Виктор“, но се провалил. Въпреки че подводниците от класа 688 бяха по-бързи от старите „Виктор“, руската подводница просто не намалила скоростта си в продължение на петнадесет часа, както се установило по-късно.

На пръв поглед опасността не изглеждаше чак толкова голяма. Подводниците разполагаха с прецизни инерционни навигационни системи, способни да определят местоположението с точност до няколкостотин метра всяка секунда. Но „Виктор“ заобикаляла канарите, сякаш капитанът й ги виждал, както изтребител се върти из каньон, за да избегне ракетен противовъздушен огън. „Лос Анджелис“ не могла да продължи преследването между скалите. При всяка скорост над двадесет възела пасивните и активните й сонари, включително дълбокомерът, ставали безполезни. По тази причина „Лос Анджелис“ плавала почти сляпа. По думите на командира й по-късно, това било като да управляваш лек автомобил с изцяло боядисани стъкла, въртейки волана по карта и хронометър. Теоретически било възможно, но капитанът бързо разбрал, че инерционната навигационна система прави грешки от неколкостотин метра и положението се усложнявало от гравитационни смущения. За капак на всичко картите му били направени за надводни кораби. Знаело се, че предмети на по-големи дълбочини от няколкостотин метра са изместени на мили разстояние, но това дотогава не интересувало никого. Промеждутъците между планините станали по-малки, отколкото кумулативната му навигационна грешка и рано или късно той щял да се забие в някой планински скат с повече от тридесет възела в час. Капитанът дал заден ход и „Виктор“ се изплъзнала.

В началото бяха развивани теории, че руснаците по някакъв начин са маркирали един определен маршрут, който подводниците им следваха с висока скорост. Руските капитани бяха известни с лудите си акробатични номера, но може би разчитаха и на някаква комбинация от инерционни системи, магнитни или жирокомпаси, настроени да следват определен маршрут. Тази теория остана недоразвита, защото през следващите седмици се установи, че руските подводници препускаха през планинската верига по различни маршрути. Единственото нещо, което американските и английските подводници можеха да направят, бе да спират периодично и да определят със сонари местоположението си и след това да побързат да ги настигнат. Но руските подводници никога не намаляваха скоростта и подводниците от класовете 688 и „Трафалгар“ продължаваха да изостават.