Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Министерството на отбраната предостави за пръв път програмата на Командването за техническо оборудване на Военновъздушните сили, което я намери напълно задоволителна за задачите си при контролиране на ядрените взривове из целия свят в съответствие с договорите за ограничаване на въоръженията. Научноизследователската военноморска лаборатория също я преработи за свои собствени цели. Макар и не напълно подходяща за сеизмични предвиждания, програмата се оказа изключително добра за анализиране на хидроакустични сигнали. Програмата беше известна във флота като система-алгоритъм за обработка на сигнали (САОС).

ВЪВЕЖДАНЕ СИГНАЛ САОС, изписа Джоунс на монитора.

ГОТОВ, незабавно отговори компютърът.

ИЗПЪЛНЯВАЙ.

ИЗПЪЛНЯВАМ.

Въпреки фантастичната скорост на ВС-10, шестстотинте хиляди операции на програмата, накъсани от безбройни преходи, се нуждаеха от време, в което машината да отдели естествените звуци чрез критериите си за случайни профили и след това да се съсредоточи върху аномалните сигнали. Бяха необходими двадесет секунди — цяла вечност при компютрите. Отговорът се изписа на монитора. Джоунс натисна клавиш, за да направи копие на матричния принтер.

— Хм — откъсна той листа. — „Аномален сигнал, оценен като разместване на магма“. Това е начинът, по който САОС иска да каже „вземи две аспиринчета и си гледай работата“.

Томпсън се разсмя. Въпреки всичкия шум, който бе съпровождал новата система, популярността й във флота беше незначителна.

— Помниш ли докладите в Англия? Нещо за сеизмична дейност около Исландия, както през шестдесетте години, когато островът изригна.

Джоунс запали нова цигара. Той познаваше студента, който първоначално бе съставил това недоносче, наречено САОС. Единият от проблемите беше, че то имаше гадния навик да анализира погрешни сигнали, което не можеше да се разбере от резултатите. Освен това, тъй като програмата е била създадена основно за наблюдение на сеизмични явления, Джоунс подозираше, че тя е склонна да тълкува аномалиите именно като сеизмични. Той не харесваше тази вродена склонност и допускаше, че научно-изследователската лаборатория не я бе отстранила напълно. Едно нещо беше да се използват компютрите като средство и съвсем друго да им се позволи да мислят вместо човека. И като капак на всичко те винаги откриваха нови морски звуци, които никой и никога не бе долавял и още по-малко класифицирал.

— Сър, честотата е напълно погрешна поради една причинна — никъде не е достатъчно ниска. Дали да не опитам да хвана този сигнал с R-15? — Джоунс имаше предвид буксирната антена от пасивни сензори, която „Далас“ влачеше след себе си на малка скорост.

В този момент влезе капитан Манкузо с неизменната чаша кафе в ръка. Ако имаше нещо плашещо в капитана, помисли Томпсън, това е талантът му да се появява винаги, когато става нещо. Да не би да е опасъл целия кораб с микрофони?

— Просто минавах оттук — обясни той небрежно. — Какво става в този прекрасен ден? — облегна се капитанът на преградата. Той беше дребен мъж, едва метър и петдесет и пет сантиметра висок, който през целия си живот се беше борил за линията си, но вече губеше поради добрата храна на подводницата и липсата на физически упражнения. Тъмните му очи бяха оградени с присмехулни бръчици, които ставаха по-дълбоки винаги когато се готвеше да извърти номер на някой друг кораб.

Ден ли беше, запита се Томпсън. Шестчасовите дежурства на подводницата бяха предназначени за удобство в работата, но след няколко смени трябваше да се натиска бутона на ръчния часовник, за да се определи дали е ден или нощ — в противен случай дневниците можеха да бъдат попълнени погрешно.

— Шкипер, Джоунс попадна на странен сигнал на страничната антена. Компютърът твърди, че е магмено разместване.

— И Джоунси не е съгласен с него — за Манкузо не беше необходимо да пита.

— Не, сър, капитане. Не съм. Не зная какво е, но съм сигурен, че не е това.

— Отново ти срещу машината.

— Шкипер, САОС работи добре през повечето време, но понякога се държи като идиот. — Епитетът, използван от Джоунс, беше най-силната ругатня на електрониците. — Първо, честотата е изцяло погрешна.

— Добре, ти какво мислиш?

— Не зная, капитане. Не е шум от витло, нито пък някой от естествените звуци, които съм чувал. Освен това… — Джоунс беше поразен от непринудеността на разговора с командващия офицер дори и след три години на ядрената подводница. Екипажът на „Далас“ беше като едно голямо семейство, защото всички се трудеха изключително усърдно. Капитанът беше бащата. Помощник-капитанът, съгласяваха се всички с готовност, беше майката. Офицерите бяха юношите, а редниците и сержантите бяха децата. Най-важно от всичко беше, че ако имаше да се каже нещо, капитанът го изслушваше. За Джоунс това означаваше много.