Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

„Червения октомври“, ето това беше напълно подходящо име за боен кораб. Не само заради революцията, променила завинаги световната история, но и заради тракторния завод със същото име. Много сутрини Падорин беше поглеждал на запад от Сталинград, за да види дали фабриката продължава да съществува като символ на съветските бойци, сражавали се с хитлеристките бандити. Пликът носеше клеймо „поверително“ и секретарят не го беше отварял, както правеше с останалата рутинна поща. Адмиралът извади от чекмеджето нож за отваряне на писма. Беше предмет, свързан със сантиментален спомен и служил му дълги години. Когато първият му катер бе потънал под него в една топла августовска нощ на 1942 година, той бе доплувал до брега и върху му се бе нахвърлил германски младок, който не бе очаквал съпротива от полуудавен моряк. Падорин го бе изненадал, забивайки ножа си в гърдите му, при което острието се бе счупило наполовина. По-късно един машинист го бе заострил. Това вече не беше истински нож, но Падорин не искаше да изхвърли сувенира си.

„Другарю адмирал“, започваше писмото, но машинописът беше задраскан и заменен с написаното на ръка „Чичо Юри“. Така Рамиус се обръщаше шеговито към него преди няколко години, когато Падорин беше старши политически офицер на Северния флот. „Благодаря ти за доверието и възможността, която ми даде, да командвам този чудесен кораб!“ Рамиус беше длъжен да е благодарен, помисли Падорин. Заслужил или не, такъв пост не се дава на…

Какво? Падорин спря да чете и след това започна отначало. Забравената му цигара догоря в пепелника, докато Той стигна до края на първата страница. Шега! Рамиус беше известен с шегите си, но за тази щеше да си плати. Беше отишъл твърде далеч. Падорин обърна страницата.

„Това не е шега, чичо Юри. Марко.“

Падорин спря и погледна през прозореца. Кремълската стена в тази си част беше хранилище от ниши за праха на верните партийни членове. Не, той не е прочел писмото вярно. Започна отново, а ръцете му затрепериха.

Падорин имаше пряка линия с адмирал Горшков, която не минаваше през никакви ординарци или секретари.

— Другарю адмирал, тук е Падорин.

— Добро утро, Юри — обади се Горшков любезно.

— Трябва да те видя незабавно. Тук има една работа…

— Каква работа? — попита Горшков предпазливо.

— Трябва да я обсъдим на четири очи. Идвам веднага. — Той по никакъв начин не би обсъждал създалото се положение по телефона, защото знаеше, че е подслушван.

Операторът втори клас на сонар Роналд Джоунс беше изпаднал в обичайния си унес, както забеляза дивизионният му командир. Младият, прекъснал образованието си колежанин, се беше прегърбил над изпитателния си стенд с отпуснато тяло, затворени очи и лице, скрито зад празния израз, който придобиваше, когато слушаше на скъпия си личен касетофон някоя от многобройните си касети с музика на Бах. Джоунс беше човек, който категоризираше касетите си по техните дефекти — накъсано темпо на пиано, нескопосана флейта, неуверена валдхорна. Той слушаше звуците на морето със същото разграничаващо напрежение. Във всички флоти по света подводничарите бяха считани за странна порода, а те от своя страна гледаха на хидроакустиците като на чудаци. Въпреки това странностите им бяха сред най-толерираните в армията. Заместник-командирът обичаше да разказва истории за един старши сонарен оператор, с когото служил две години — мъж, който патрулирал с ракетни подводници в един и същи район през цялата си кариера. Той опознал така добре гърбавите китове, които прекарвали лятото в района, че започнал да ги вика по име. След уволнението си постъпил на работа в океанографския институт в Уудс Хоул, където се отнасяли към странностите му по-скоро със страхопочитание, отколкото с насмешка.

Преди три години Джоунс бил помолен да напусне Калифорнийския технически институт по средата на първата година. Той си направил една от остроумните шегички, с които студентите на този институт били известни, само че тя не намерила почва. Сега служеше във флота, за да осигури средства за завръщането си. Намерението му беше да защити докторат по кибернетика и обработка на сигнали. След получаване на степента щеше да постъпи на работа във военноморската изследователска лаборатория. Лейтенант Томпсън вярваше в това. При постъпването си на „Далас“ шест месеца по-рано той беше прочел досиетата на всичките си подчинени. Коефициентът на интелигентност на Джоунс беше 158 — най-високият на лодката. Той имаше невъзмутим израз на лицето и тъжни кафяви очи, които жените намираха за неустоими. На брега Джоунс бе имал толкова похождения, че биха могли да съсипят цяло отделение морски пехотинци. Лейтенантът не можеше да го разбере. Самият той бе футболен герой в Анаполис, а Джоунс — кокалесто момченце, което слуша Бах. Не, не му беше ясно.