Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— Кой е той?

— Името е Дуайър. Отнесоха го направо в лазарета, г-н адмирал. Той е извън играта. Предайте във Вашингтон. Операцията трябва да бъде разработена отново, независимо как е била замислена.

— Прието. Край — завърши адмирал Блекбърн.

— Каквото и да решим — отбеляза адмирал Уайт, — ще трябва да побързаме и да представим почитанията си на „Пиджън“ до два часа, за да успеем да го върнем обратно преди изгрев слънце.

Райън знаеше точно какво означава това. На море имаше само четирима души, които едновременно бяха запознати с развоя на събитията и бяха достатъчно близко, за да могат да направят нещо. Той беше единственият американец измежду тях. „Кенеди“ беше много далеч. „Нимиц“ се намираше достатъчно близо, но за да го използват, трябваше да му предадат сведенията по радиото, а Вашингтон нямаше да бъде особено ентусиазиран. Единствената им възможност беше да сглобят и изпратят друга разузнавателна група. За друго нямаше време.

— Хайде да отваряме това куфарче, адмирале. Искам да видя какъв е този план.

По пътя към кабинета на Уайт те подбраха със себе си един механик, който се оказа отличен ключар.

— Боже господи! — задъха се Райън, четейки съдържанието на документа. — Вижте това тук.

— Хм — измърмори Уайт след няколко минути. — Умно е.

— Точно така — потвърди Райън. — Чудя се кой гений го е измислил. Сигурен съм, че мен щеше да ме затрудни. Ще поискам разрешение от Вашингтон да взема няколко офицери със себе си.

Десет минути по-късно те отново бяха в свързочното помещение. Уайт беше наредил да го опразнят, след което Джак се обади по закодирания телефонен канал. Двамата силно се надяваха шифриращото устройство да работи.

— Чувам Ви добре, господин президент. Чули сте какво се случи с хеликоптера, нали?

— Да, Джак, голямо нещастие. Ще е необходимо ти да ги заместиш.

— Да, сър. Очаквах го.

— Не мога да ти заповядам, но ти знаеш какъв е залогът. Ще го направиш ли?

Райън затвори очи.

— Положително.

— Много съм ти признателен, Джак.

Сигурно, помисли Райън, а гласно каза:

— Сър, ще са ми необходими пълномощия да взема в помощ няколко английски офицери.

— Един — гласеше краткият отговор на президента.

— Сър, ще ми трябват повече.

— Един.

— Разбрано, сър. Ще тръгнем до един час.

— Нали знаеш какво би могло да се случи?

— Да, сър. Оцелелият носеше със себе си заповедите за операцията. Вече ги прегледах.

— Желая ти късмет, Джак.

— Благодаря, сър. Край. — Райън изключи сателитния канал и се обърна към адмирал Уайт. — Един единствен път да се пишеш доброволец и виж какво става.

— Страхуваш ли се? — Уайт не изглеждаше развеселен.

— Повече от сигурно. Мога ли да взема един офицер? По възможност някой, който говори руски. Знаете каква каша може да се забърка.

— Ще измисля нещо. Хайде!

След пет минути, вече в кабинета на Уайт, те очакваха пристигането на четирима офицери. Всички те се оказаха лейтенанти под тридесет години.

— Господа — започна адмиралът, — това е капитан Райън. Той се нуждае от офицер, който доброволно да го придружава при изпълнението на една важна задача. Естеството й е секретно, крайно необичайно и предполага излагане на опасност. Извиках ви, защото знаете руски. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Ще си лафиме с руска подводница ли? — изчурулика най-възрастният. — Аз съм човекът, който ви трябва. Имам научна степен по езика и първото ми назначение беше на борда на „Дреднаут“ на Нейно величество.

Райън се запита дали е етично да приеме човека, преди да му е казал в какво се забърква. Кимна с глава и Уайт отпрати останалите.

— Казвам се Джак Райън — протегна той ръката си.

— Оуен Уилямс. Та какво ще правим?

— Подводницата се нарича „Червения октомври“…

— „Красный Октябръ“ — засмя се Уилямс.

— И възнамерява да дезертира в Съединените щати.

— Ами! Ето защо се шляем наоколо. Много мило от страна ма командира й. А доколко е сигурно?

На Райън му трябваха няколко минути да го запознае подробно с разузнавателните сведения.

— Ние му предадохме инструкции със светлинното сигнално устройство и той, изглежда, започна да ги изпълнява. Но няма да сме сигурни, докато не стъпим на борда му. Дезертьорите са известни с непостоянството си и това се случва много по-често, отколкото би могъл да си представиш. Все още ли желаеш да се заловиш с тази работа?

— Да изпусна такава възможност? Как точно ще се качим на борда, капитане?