Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Като цяло това беше разумна стратегия, но не можеше да бъде изпробвана на практика и за съжаление в момента беше до голяма степен безполезна. Сега, когато всички тези съветски „Алфа“ и „Виктор“ вече бяха срещу американските брегове, а последните „Чарли“, „Ехо“ и „Новембър“ се прибираха в базите, главният екран, в който капитан Куентин се взираше, вече не беше изпълнен с малки почти незабележими червени точици, а с големи кръгове. Всяка точка или кръг обозначаваше положението на съветска подводница. Кръгът беше предполагаемо местонахождение, изчислено въз основа на скоростта, с която дадена подводница можеше да се движи, без да вдига толкова шум, че да бъде локализирана от многото сензори. Някои кръгове имаха диаметър десет мили, някои достигаха до петдесет; ако се налагаше подводницата отново да бъде локализирана точно, трябваше да се претърси район с площ от седемдесет и осем до две хиляди квадратни мили. А подводниците бяха толкова гадно много.

Издирването на подводниците беше работа главно на „Орион“ Р-ЗС. Всеки „Орион“ носеше хидроакустични буйове, въздушни активни и пасивни хидроакустични датчици, които се пускаха от самолет. Когато откриеше нещо, хидроакустичният буй пращаше сигнали до самолета, с който е свързан, и след това автоматично потъваше, за да не попадне в неприятелски ръце. Той имаше ограничена електрическа мощност и съответно ограничен обхват. Още по-лошо беше, че тяхното захранване също беше ограничено. Запасите от хидроакустични буйове вече бяха намалели застрашително и скоро щеше да се наложи да намалят разхода им.

Освен хидроакустичните буйове всеки Р-ЗС носеше издирвателни инфрачервени скенери, които да идентифицират топлинния почерк на ядрената подводница, и детектори за магнитни аномалии (ДМА), които локализираха смущения в магнитното поле на Земята, причинени от огромна буца желязо, като една подводница. ДМА можеха само да откриват магнитни смущения на петстотин метра вляво и вдясно от пътя на самолета, но за това той трябваше да лети ниско, а това означаваше увеличен разход на гориво и ограничена видимост за екипажа. Ограниченията при инфрачервените скенери бяха горе-долу същите.

С други думи, средствата, които се използваха за локализиране на цел, която първо е била открита от SOSUS, или за „обезпаразитяване“ на малка част от океана, през която да мине конвоят, просто не ставаха за претърсване наслуки на дълбокия океан.

Куентин се наведе напред. Един кръг току-що беше станал точка. Един Р-ЗС беше пуснал експлозивен заряд и локализирал подводница клас „Ехо“ на пет мили южно от Гранд Банкс. За около час държаха тази „Ехо“ на почти сигурен прицел; името й беше изписано на противолодъчните торпеда „Марк-46“ на „Орион“.

Куентин отпи от кафето си. Стомахът му се разбунтува срещу допълнителния кофеин, припомняйки си четиримесечните адски мъки на химиотерапията. Ако щеше да има война, това беше един от начините, по които тя можеше да започне. Изведнъж всички техни подводници ще спрат, може би просто така. Няма да се промъкват, за да унищожават конвои в средата на океана, а ще ги атакуват близо до брега, както бяха правили германците,… а всички американски сензори ще бъдат на погрешните места. Когато подводниците спрат, точките ще станат кръгове, кръговете ще станат още по-големи, а задачата да се открият ще стане още по-трудна. Със спрели, безшумни двигатели подводниците ще са невидими капани за минаващите търговски и военни съдове, бързащи да доставят жизненоважния си товар на хората в Европа. Подводниците са като рака. Точно като болестта, която той едва беше победил. Невидимите злокачествени съдове ще открият мястото, ще го инфектират и злокачествените образувания ще растат на екрана му, докато той не ги атакува със самолетите, които контролираше от тази стая. Но той не можеше да ги атакува сега. Можеше само да гледа.

„ВП СРД 1 ЧАС“ написа той на пулта.

„23“, отговори веднага компютърът.

Куентин изсумтя. Преди двадесет и четири часа ВП, вероятността за попадение, беше четиридесет — четиридесет вероятни попадения през първия час след заповедта за стрелба. Сега беше едва наполовина, а и към това число трябваше да се подхожда внимателно, тъй като то беше получено на базата на предположението, че всичко ще стане, както е предвидено — щастлив случай, който можеше да бъде открит само в романите. Скоро, прецени Куентин, числото ще е под десет. То не включваше попаденията от подводниците на съюзниците, които следяха руснаците със строги заповеди да не разкриват местоположението си. Неговите някогашни съюзници в „Стърджън“, „Пърмит“ и „Лос Анджелис“ играеха своя собствена противолодъчна игра, по свои собствени правила. Те бяха от друга порода. Той се опитваше да мисли за тях като за приятели, но това никога не се получаваше напълно. През двадесетте му години морска служба подводниците винаги бяха врагът. По време на война подводниците на съюзниците бяха полезен враг, но широко известно беше, че при война няма такова нещо като приятелска подводница.