Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Екипажът на бомбардировача знаеше къде точно са руснаците. Военноморските „Орион“ и военновъздушните „Сентри“ ги бяха следили в продължение на дни и оня ден му бяха казали, че Съветският съюз е изпратил въоръжен изтребител от „Киев“ към най-близкия „Сентри“. Възможно беше целта да е нападение, по-вероятно беше да не е, но при всички случаи това беше провокация.

Четири часа по-рано ескадрилата от четиринадесет самолета беше излетяла от Платсбърг, Ню Йорк, в три и тридесет часа, оставяйки зад себе в нощния мрак черни следи от изгорели газове. Всеки самолет беше с резервоар, пълен с гориво, и с дванадесет крилати ракети, чието общо тегло беше далеч по-малко от предвиденото за В-52. В резултат на това самолетите можеха да летят по-дълго.

А точно от това имаха нужда. Това, че знаеха къде са руснаците, беше само половината от битката. Другата половина беше да ги потопят. Целта на полета беше проста като замисъл, но трудна като изпълнение. От полетите над Ханой, при които В-52 беше участвал и беше претърпял значителни загуби от зенитни ракети, бяха извлекли поуката, че най-добрият начин за нападение на тежко въоръжена цел е да се атакува едновременно от всички посоки — „като прегръдката на разярена мечка“, бе казал на брифинга командирът на ескадрилата, давайки воля на поетичната си природа. В резултат на това половината ескадрила имаше сравнително прав курс към целта, а другата половина трябваше да заобиколи, като внимава да стои далеч извън ефективния обсег на радарите; по сигнал всички трябваше да се насочат към целта.

Преди десет минути самолетите се бяха обърнали и насочили към целта по команда от самолета „Сентри“, изпълняващ ролята на контролен център. Пилотът беше направил и едно допълнително извъртане. При новия курс към съветското формирование бомбардировачът му се беше озовал точно на търговския въздушен маршрут. Завивайки, той беше превключил своя импулсен приемо-предавател РЛС за опознаване на свой или чужд самолет от нормалната му регулировка на международна. Той беше на петдесет мили зад един търговски 747 и на тридесет мили пред друг и на съветския радар всичките три самолета „Боинг“ биха изглеждали абсолютно еднакво — безобидни.

Долу все още беше тъмно. Нямаше признаци, че руснаците вече са забелязали нещо. Предполагаше се, че техните изтребители разчитаха изцяло на ВПП (визуални правила за полет), и пилотът си представи колко рисковано е кацането и излитането от самолетоносач в тъмното, още повече при лошо време.

— Капитане — каза по интеркома офицерът на електронните уреди, — получаваме вълни с обхват L и S. Те са точно там, където предполагахме.

— Прието. В обсега ли сме им?

— Да, но те вероятно си мислят, че сме самолет на „Пан Ам“. Още нямат готовност за стрелба, правят само рутинни въздушни проверки.

— Разстояние до целта?

— Сто и тридесет мили.

Почти беше време. Предвидено беше всички да стрелят по целта от около сто двадесет и пет мили в един и същи момент.

— Всичко готово ли е?

— Да, командире.

Пилотът се отпусна за минута, чакайки сигнала от другия край на линията.

СВЕТКАВИЦА, СВЕТКАВИЦА, СВЕТКАВИЦА. Сигналът идваше по цифровия радиоканал.

— Това е. Нека разберат, че сме тук — заповяда командирът на самолета.

— Прието. — Офицерът на електронните уреди махна прозрачното найлоново покритие от лостовите превключватели и циферблатите на заглушаващите системи. Първо включи системите. Това отне няколко секунди. Цялата електроника на В-52 беше старо поколение — от седемдесетте години. Иначе на самолетите от ескадрилата не биха летели току-що завършили студенти. Въпреки това машините бяха добри да се учиш на тях и лейтенантът се надяваше да се прехвърли на новите В-1В, които сега започваха да излизат от монтажната линия Рокуел в Калифорния. За изминалите десет минути апаратурата за радиоелектронно противодействие (РЕП) на носа и върховете на крилата на бомбардировача беше записвала сигналите на съветския радар, класифицирайки точните им честоти, честотата на повторение на импулсите, мощността и характеристиките на индивидуалния почерк на предавателите. Лейтенантът беше съвсем нов в тази игра. Той току-що беше завършил висшето електронно военно училище, пръв в класа си. Помисли какво да направи първо и след това от различните варианти, които помнеше, избра една вълна на заглушаване, но не най-добрата.