Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Джексън прецени, че двамата със Санчес ще се справят с това дори и противникът да ги превъзхожда по брой. Никой съветски самолет, най-малко пък „Форджър“, не може да се сравнява с един „Томкет“ — но не и когато аз летя на него, помисли си Джексън.

— Пика едно, целта е на твоите дванадесет часа и на твоята височина, разстояние в момента двадесет мили — докладва гласът на Зумер едно, „Хоукай“ на сто мили зад тях. Джексън не потвърди.

— Има ли нещо, Крис? — попита той своя офицер на радара, капитан II ранг Кристиансен.

— Случайно премигване, но нищо, което да може да се използва. — Те търсеха „Форджър“ само с пасивни системи, в случая в инфрачервения обхват.

Джексън обмисли дали да облъчи техните цели със своя радар за управление на огъня. Апаратурата за РЕП на „Форджър“ веднага би уловила това, предавайки на техните пилоти, че смъртната им присъда е написана, но все още не е подписана. — Ами „Киев“?

— Нищо, формированието „Киев“ е под пълен КОНЕМ.

— Прекрасно — каза Джексън. Той се досети, че предприетият от Стратегическото авиационно командване (САК) рейд към формированието „Киров“-„Николаев“ ги е научило да бъдат по-внимателни. Не всички знаеха, че бойните кораби често изобщо не използваха своите радарни системи, защитна мярка, наречена КОНЕМ — контрол на емисиите. Причината беше, че радарният лъч можеше да бъде усетен на разстояние няколко пъти по-голямо от това, от което той даваше обратен сигнал на своя предавател, и така даваше повече информация на врага, отколкото на своите оператори. — Мислиш ли, че тези приятели могат да се оправят и без помощ?

— Ако не могат, знаеш кой ще бъде обвинен. — изсмя се Кристиансен.

— Така е — съгласи се Джексън.

— Добре. Хванах някакъв инфрачервен сигнал. Може би облаците заглушават част от него. — Кристиансен се беше съсредоточил върху уредите си, без да забелязва гледката извън кабината.

— Пика едно, тук Зумер едно. Целта ти е на дванадесет часа, на твоето ниво, разстояние в момента десет мили. — Информацията дойде по кодираната радиолиния.

Не е лошо да успеем да уловим топлинната сигнатура на „Форджър“ през тия облаци, помисли си Джексън, особено с техните слаби двигатели.

— Уловихме радар, командире — докладва Кристиансен. — „Киев“ току-що пусна търсещ радар с честота на вълните S. Със сигурност вече са ни открили.

— Прието. — Джексън пусна с палец микрофона си. — Пика две, облъчете целите — сега!

— Прието, командире — потвърди Санчес. Вече нямаше смисъл да се крият.

Двата изтребителя активираха своите мощни AN/AWG-9 радари. Оставаха две минути до улавянето на сигнала.

Сигналите на радара, приети от рецепторите от РЕП апаратурата за евентуална заплаха, разположени на стабилизаторите на опашките на „Форджър“, изпратиха в слушалките на пилота звуков сигнал, който трябваше да бъде изключен на ръка, и запалиха червена предупредителна лампичка на всяко контролно табло.

— Кингфишър, тук е „Киев“ — каза офицерът, отговарящ за въздушните операции на самолетоносача. — Наблюдаваме два американски изтребителя, които ви наближават с висока скорост отзад.

— Прието. — Водачът на руската ескадрила погледна в огледалото си. Беше се надявал да избегне това, въпреки че не беше очаквал да го избегне. Заповедите му бяха да не предприема действия, докато противникът не открие огън. Те току-що бяха излезли от облаците. Това беше много лошо, в облаците щеше да се чувства в много по-голяма безопасност.

Пилотът на „Кингфишър три“ лейтенант Шавров се протегна и активира своите ракети „Атол“. „Не и този път, янки“ — помисли си той.

— Изчакай една минута, Пика едно, трябва всеки момент да получиш визуална картина — включи се Зумер 1.

— Прието…Дръж! — Джексън и Санчес излязоха от облаците. „Форджър“ бяха на няколко мили пред тях и „Томкет“ със своята скорост от двеста и петдесет възела бързо намаляваха разстоянието между тях. Руските пилоти поддържат хубава стегната формация, помисли си Джексън, но това всеки го може.

— Пика две, когато дам знак, задействаме горивните камери. Три, две, едно — сега.

Двамата пилоти включиха двигателите в режим на форсаж, при което смукателните тръби на техните нови мотори F-110 бяха буквално удавени в гориво. Изтребителите внезапно подскочиха под удара на удвоената тяга и бързо пресякоха звуковата бариера.