Том Клэнси - Реална заплаха

Полковник Пол Джоунс — ПД — не знаеше за всичко, с което се занимаваше ескадрилата. Това поделение беше доста странно образувание, където длъжностите не винаги съвпадаха със званията, където хората оказваха подкрепа на самолети и екипажи, без винаги да знаят защо го правят, където идваха и отлитаха самолети с нередовно разписание, а персоналът не беше окуражаван да мисли и да задава много въпроси. Ескадрилата беше разделена на отделни групи, които при нужда си взаимодействаха. Групата на ПД притежаваше няколко хеликоптера „MH-153J Пейв Лоу III“. Джоунс служеше тук от доста време и някак си беше успял да прекара почти цялата си кариера във въздуха. Следваше път, който му гарантираше удовлетворителна, вълнуваща кариера и нулев шанс някога да сложи генералски звезди. Но това не го интересуваше особено. Записал се беше във военновъздушните сили, за да лети, а генералите не го правят много често. Това беше сделка, при която и той, и армията бяха отстоявали своята част, а такива споразумения не се срещаха особено често. Преди Джоунс се въздържаше да лети на бързи самолети с фиксирани крила, самолетите, които пускаха бомби или сваляха други самолети. Човек, който през целия си живот мислеше за другите, Джоунс беше започнал при „Веселите зелени великани“, спасителните хеликоптери „ХХ-53“, чиято слава се носеше още от Виетнам, след това се прехвърли на „Супервеселите ХХ-53“, част от въздушната спасителна служба. Като нахакан млад капитан беше летял по време на нападението над Сонг Тай. Беше втори пилот на самолет, който нарочно се блъсна в затворническия лагер на двадесет мили западно от Ханой като част от усилията да бъдат спасени хора, които, както се оказа, бяха преместени малко преди това. Това беше един от малкото неуспехи в живота му. Полковник Джоунс не беше свикнал с такива неща. Ако паднеш, ПД ще дойде да те спаси. Той беше третият най-добър специалист на военновъздушните сили по спасяване във всякакви условия. Сегашният началник-щаб и двама други офицери от генералския състав бяха рискували престой в ханойския хотел „Хилтън“ заради него и екипажите му. ПД бе от хората, които рядко си купуваха напитките, а генералите го поздравяваха първи. По традиция така се отнасяха към хората с почетни медали.

Както повечето герои, той беше съвсем обикновен. Висок само метър и седемдесет и с тегло шестдесет килограма, той изглеждаше като обикновен мъж на средна възраст, тръгнал за самун хляб в магазина на базата. Очилата за четене, които сега трябваше да носи, му придаваха вид на дружелюбен тесногръд банкер, а и той много рядко повишаваше глас. Сам косеше тревата в градината си, когато имаше време, но обикновено беше зает и това правеше жена му. Колата му беше един икономичен „Плимут Хорайзън“. Синът му учеше инженерство в политехниката на Джорджия, а дъщеря му спечели стипендия за „Принстън“. Двамата с жена му останаха сами в тихата къща да съзерцават перспективите на пенсионерския живот.

Но не и сега. Седеше в лявата седалка на хеликоптера „Пейв Лоу“ и изпитваше един млад капитан, който според всички беше готов да стане главен пилот. Хеликоптерът, струващ няколко милиона долара, се плъзгаше на косъм от върховете на дърветата със скорост двеста възла. Нощта над тясната долина, част от комплекса Еглин във Флорида, беше облачна, а и тази част на военната база не бе осветена, но това нямаше значение. И той, и капитанът носеха специални шлемове с вградени очила за нощно виждане, които не се различаваха много от онези на Дарт Вейдър в „Междузвездни войни“. Само че тези очила работеха и превръщаха тъмнината пред тях в зеленикавосиво изображение. ПД постоянно местеше погледа си и караше и капитана да прави същото. Една от опасностите на оборудването за нощно виждане беше, че възприемането в дълбочина — а това е въпрос на живот и смърт за нисколетящия пилот — се влошаваше от изкуствената картина, генерирана от маските. Може би една трета от загубите на персонал в ескадрилата бяха причинени от тази конкретна опасност, а техническите магьосници все още не бяха измислили свястно подобрение. Един от проблемите на хеликоптерите „Пейв Лоу“ беше сравнително високата степен на загубите по време на операции и учения. Това беше цената на мисията, за която се готвеха, и нямаше друг отговор освен още обучение.

Шестлопатъчният ротор се въртеше над главите им, задвижван от два турбинни двигателя. „Пейв Лоу“ бяха толкова големи, колкото е възможно за един хеликоптер с пълен боен екипаж от шест души и място за повече от четиридесет пътници, екипирани за бой. Носът му се издуваше на разни места, където се намираше радарното и инфрачервеното оборудване и някои други прибори — резултатът беше, че машината приличаше на насекомо от друга планета. На вратите от двете страни се намираха стойки за роторни миниоръдия, и още една при товарната врата в задния край, тъй като първостепенната задача на тези хеликоптери — тайно внедряване и поддръжка на силите за специални операции — беше опасна, колкото и второстепенната им мисия, за която се упражняваха тази нощ: търсене и спасяване в бойни условия. По време на престоя си в Югоизточна Азия ПД бе работил с щурмовия бомбардировач „А-1 Скайрейдър“, последния щурмови самолет на военновъздушните сили с бутален двигател, който наричаха „Санди“. Не се знаеше точно кой щеше да ги подкрепя днес. За самозащита освен оръдията хеликоптерът носеше горящи шушулки 32 32 Flare pods (горящи шушулки) — светещи ярко ракети, които привличат ракетите на ПВО и ги отклоняват от хеликоптера (самолета). — Б.пр. и контейнери с метални стружки за радиосмущения, оборудване за смущаване и потискане на инфрачервените лъчи… плюс екипаж от ненормални. Джоунс се усмихна в шлема си. Това беше истинско летене, а сега не правеха много такива неща. Имаха възможността да летят с помощта на автопилотна радарно-компютърна система, която автоматично прескачаше препятствията, но тази вечер симулираха повреда на системата. Независимо дали има автопилот или не, пилотът отговаряше за машината и Уилис правеше всичко възможно, за да държи хеликоптера ниско над дърветата. От време на време Джоунс си налагаше да не трепва при вида на някой клон, който беше съвсем сигурно, че ще удари долната страна на хеликоптера, но капитан Уилис беше компетентен млад мъж, който държеше хеликоптера ниско, но не съвсем. Освен това ПД знаеше от дългогодишен опит, че клоните по върховете на дърветата са тънки, крехки пръчици, които само одраскваха боята. Неведнъж беше връщал хеликоптер, чието дъно имаше зелени петна като по джинсите на малко момче.