Том Клэнси - Реална заплаха

— Какво ще ни струва информацията?

„Пари. Винаги за него всичко опира до парите“ — помисли си Кортес със затаена въздишка. Не е чудно, че се нуждае от професионалист за операциите по сигурността. Само един глупак може да мисли, че всичко се купува. От друга страна, имаше моменти, когато парите помагаха и макар да не знаеше, Ескобедо плащаше повече пари на американските си наемници и предатели, отколкото цялата комунистическа разузнавателна мрежа.

— По-добре е да изхарчим повече пари за един човек на високо държавно ниво, отколкото да ги пропилеем за много дребни функционери. Четвърт милион долара биха свършили отлична работа, за да вземем информацията, от която се нуждаем. — Разбира се, Кортес щеше да задържи по-голямата част от тези пари. Той имаше собствени разходи.

— Това ли е всичко? — попита с невярващ глас Ескобедо. — Аз плащам повече за…

— Защото хората ти никога не са използвали правилния подход, jefe. Плащаш на хората си заради поста, който заемат, а не за това какво знаят. Не си разработил систематичен подход за работа с враговете си. С подходяща информация можеш да използваш парите си много по-ефективно. Можеш да действаш стратегически вместо тактически — завърши Кортес, като натисна болното място.

— Да! Те трябва да разберат, че сме сила, с която трябва да се съобразяват.

Феликс си помисли не за първи път, че главната му цел е да вземе парите и да избяга… Може би една къща в Испания… Или пък да измести този самовлюбен шут. Това беше идея… Но не сега. Ескобедо може да е влюбен в себе си, но е умен, способен на бързи действия. Една от разликите между този човек и хората, които ръководеха бившата му служба, беше, че той не се боеше да вземе решение, и то бързо. Тук нямаше бюрокрация, нямаше многобройни бюра, през които трябваше да преминават съобщенията. Затова уважаваше el jefe. Той поне знаеше как да вземе решение. Вероятно КГБ са били такива някога, може би дори и американските разузнавателни организации, но вече не.

— Още една седмица — каза Ритър на съветника по националната сигурност.

— Радвам се да чуя, че нещата се придвижват — отговори адмиралът. — И какво ще стане след това?

— Защо ти не ми кажеш? Просто за да бъдат нещата ясни — предложи заместник-директорът по оперативните въпроси. Допълни предложението си с едно напомняне: — В края на краищата идеята за операцията беше твоя.

— Е, аз накарах директора Джейкъбс да я хареса — отговори Кътър, като се усмихна на собствената си хитрост. — Когато имаме готовност да продължим, искам да кажа, да натиснем бутона, Джейкъбс ще долети дотук, за да се срещне с главния прокурор. Посланикът казва, че колумбийците са съгласни с почти всичко. Те са по-отчаяни дори от нас и…

— Ти не си му…

— Не, Боб, посланикът не знае. Нали разбираш? — Очите му казваха: „Аз не съм идиотът, за когото ме вземаш.“ — Ако Джейкъбс може да им пробута тази идея, ние ще внедрим екипите си колкото може по-бързо. Искам да направя една промяна.

— Каква промяна?

— Въздушната страна на операцията. В твоя доклад пише, че вече се провеждат практически задачи за прехващане на цели.

— Отчасти — призна си Ритър. — Два или три пъти седмично.

— Необходимите средства вече са налице. Защо не задействаме тази част от операцията? Искам да кажа, че това може да ни помогне да разпознаем областите, в които искаме да пратим групите, да разработим оперативно разузнаване, такива работи.

— Бих предпочел да изчакам — предпазливо каза Ритър.

— Защо? Ако можем да идентифицираме най-често използваните зони, се намалява обикалянето, което се налага да правят групите. Това е най-големият оперативен риск, нали? Ето начин да разработим информация, която разширява цялата концепция на операцията.

Ритър си помисли, че проблемът на Кътър е, че копелето знае опасно много за операциите. По-лошото беше, че има властта да наложи волята си — а и спомени от неотдавнашното минало на Оперативния отдел. Какво беше казал преди няколко месеца? „Вашите най-добри операции през последните две години бяха от отдела на Гриър…“ С което искаше да каже — на Джак Райън, ярката изгряваща звезда на адмирала — и, както изглежда, вероятно новия заместник-директор по разузнаването. Това беше много лошо. Ритър истински ценеше колегата си от Разузнавателния отдел, но не обичаше чак толкова прекалено любезното протеже на Гриър. Но независимо от всичко беше вярно, че двата най-добри „преврата“ в ЦРУ бяха започнали в отделите, в които не би трябвало. Налагаше се Оперативният отдел отново да защити съществуването си. Ритър се чудеше дали Кътър не използва съзнателно този факт, за да го подтикне към действие. Реши, че навярно не е така. Кътър все още не знаеше достатъчно за вътрешните борби. Не че нямаше да го научи, разбира се.