Том Клэнси - Реална заплаха

Постройката би била наречена военна барака от всеки, който не живее в такава редовно. На Чавес му приличаше повече на ловен лагер, а предположението му беше съвсем правилно. Прецени, че спалното помещение е около шестстотин квадратни метра, и преброи четиридесет единични легла с метални рамки, всяко застлано с дюшек и кафяво армейско одеяло. Но чаршафите бяха пригаждани допълнително — в ъглите им имаше поставен ластик — и той реши, че няма да се налага да вършат онези глупости с изопван ето им до такава степен, че хвърлена върху тях монета да подскача, което беше чудесно. Подът беше направен от небоядисани, лъснати с восък чамови трупи вместо избичени греди. На сержанта му се стори странно, че през ловния сезон хората — богатите хора — плащат, за да живеят така, а това е истинско доказателство, че парите не дават автоматично мозък на никого. Чавес не харесваше чак толкова живота в бараките и единствената причина да няма апартамент близо до Форт Орд или в самия него беше желанието му да спестява за онзи „Шевролет Корвет“. За да бъде илюзията завършена докрай, в долната част на всяко легло имаше истинско армейско шкафче за обувки.

Помисли си да се изправи на лакти, за да погледне през прозореца, но знаеше, че времето за това не е далеч. Пътуването от летището беше продължило два часа и при пристигането на всеки беше определено легло. Останалите легла вече бяха пълни със спящи и хъркащи мъже. Войници, разбира се. Само войниците хъркат така. Тогава хъркането им му се стори злокобно. Единствената причина млади мъже да спят и хъркат малко след десет часа вечерта е умората. Тук не беше място за почивка. Е, очакваше го.

Събудиха ги с електрически звънец, който предизвикваше асоциации за евтин будилник. Това беше добре. Няма тръба. Мразеше тръбите сутрин рано. Като повечето професионални войници Чавес знаеше стойността на съня и събуждането не беше повод за празнуване. Веднага около него се раздвижиха тела и се чуха обичайните при събуждане мърморения и псувни. Отметна одеялото и с изненада усети колко е студен подът.

— Ти кой си? — попита мъжът в съседното легло, като гледаше надолу.

— Чавес. Сержант от Браво, 3-а рота на 17-и полк.

— Аз съм Вега. И аз съм от този полк. В щаба съм, 1-ва рота на 22-и полк. Снощи ли дойде?

— Да. Какво става тук?

— Ами не зная, но вчера ни съсипаха от тичане — отговори сержант Вега. Протегна ръка. — Казвам се Хулио.

— Аз съм Доминго. Наричай ме Динг.

— Откъде си?

— От Лос Анжелис.

— Аз съм от Чикаго. Хайде. — Вега стана. — Едно от хубавите неща тук е, че има топла вода колкото искаш и никакво натягане за вътрешния ред. Само ако се сетят да пускат шибаното отопление през нощта.

— Къде се намираме, по дяволите?

— В Колорадо. Само толкова знам. Не е много. — Двамата сержанти се присъединиха към разтегнатата колона от хора, тръгнали към умивалнята.

Чавес се огледа. Никой не носеше очила. Всички изглеждаха доста добре физически дори за войници. Няколко очевидно бяха културисти, но повечето, както й Чавес, изглеждаха слаби и жилести като бегачи на дълги разстояния. Трябваше му половин минута, за да открие и друго съвсем очевидно нещо. Всички бяха латиноамериканци.

Душът му се отрази добре. Разполагаха с хубава купчина нови хавлиени кърпи, както и достатъчно мивки, за да могат всички да се обръснат. А тоалетните дори имаха врати. Чавес реши, че като се изключи редкият въздух, мястото си го биваше. Който и да беше началникът тук, даде им двадесет и пет минути, за да се оправят. Това беше почти цивилизовано.

Цивилизованото отношение свърши точно в шест и тридесет. Мъжете облякоха униформите си, които включваха и високи обувки, и излязоха навън. Чавес видя четирима души, застанали в редица. Трябва да бяха офицери. Личеше си по стойката и изражението им. Зад четиримата стоеше още един, по-възрастен мъж. Според Чавес той също приличаше и се държеше като офицер… но не съвсем.

— Къде трябва да застана? — попита той Вега.

— Трябва да си с мен. Трети взвод с капитан Рамирес. Яко копеле е, но е свестен. Надявам се, че обичаш тичането.

— Ще гледам да не се изложа — отговори Чавес.

Вега се обърна усмихнат:

— Това казвам и аз.

— Добро утро на всички! — прогърмя гласът на по-възрастния. — За онези от вас, които не ме познават, аз съм полковник Браун. На новите добре дошли в малкото ни планинско скривалище. Вече сте разпределени по съответните си взводове и за сведение на всички ще кажа, че по щатна таблица имаме цялото оборудване. Това е групата в пълен състав.