Том Клэнси - Всички страхове

— Планът ще проработи — каза тихичко Джак. — Може би, може би, може.

Той погледна часовника си. След около три часа трябваше да представи доклад върху него.

Куати намръщено гледаше телевизора. „Нима е възможно?“ Историята казваше „не“, но…

Но Саудитска Арабия бе спряла да праща пари, прелъстена от помощта, оказана й от Америка по време на Иракската война. И организацията му бе заложила на губещ кон. Бойците вече чувстваха ограничените си финансови възможности, въпреки че предвидливо бяха спестявали пари от предишни поколения. Швейцарските и другите европейски банкери осигуряваха значителен приток на средства, тъй че ограниченията бяха повече от психологическо естество. Но за арабите, както и за всеки политически ум, психологията бе действителност.

Куати знаеше, че сега въпросът е дали американците ще окажат реален натиск върху ционистите. Никога досега не го бяха правили. Те дори бяха позволили израелците да нападнат американски военен кораб. И не само това. Бяха им простили още преди раните да спрат да кървят. Още преди да умре последната жертва. Докато американските военни трябваше с нокти и зъби да изтръгват всеки нужен им долар от Конгреса, политическите им проститутки си счупваха краката да носят оръжие на евреите. Америка никога, по никакъв начин не бе притискала Израел. Именно на това се дължеше оцеляването им, нали? Докато в Близкия изток нямаше мир, неговата мисия бе една: унищожаването на еврейската държава. Без това…

Но размириците в Близкия изток съществуваха още от преди раждането му. Можеха да се премахнат, но само ако…

„Сега настъпи моментът на истината“ — каза си Куати и протегна изморените си и болни крайници. Какви бяха изгледите за унищожаването на Израел? То не можеше да дойде отвътре. Не и докато Америка подкрепяше евреите. Не и докато арабските държави бяха разединени.

А руснаците? Проклетите руснаци! Докато Фаулър изнасяше речта си, те стояха и го гледаха като покорни кучета.

Беше възможно. Мисълта плашеше Куати не по-малко от раковата му диагноза. Той се облегна на стола и затвори очи. Ами ако американците натиснеха евреите? Ами ако руснаците подкрепяха този абсурден нов план? Ами ако израелците се поддадяха на натиска? Ами ако палестинците сметнеха, че отстъпките на Израел са точно това, което им трябва? Планът можеше да проработи. Ционистката държава можеше да продължи да съществува. Палестинците можеха да останат доволни от новата си земя. Можеше да се установи modus vivendi 47 47 Modus vivendi (лат.) — начин на живеене. — Бел.прев. .

Това щеше да означава, че е живял живота си напразно. Щеше да означава, че всичко, за което бе работил, всички лишения са отишли на вятъра. Цяло поколение борци за свобода се бяха били и умирали за… за кауза, която можеше да изчезне безвъзвратно.

Предаден от братята си араби, чиито пари и политическо влияние бяха поддържали хората му.

Предаден от руснаците, чиито подкрепа и оръжие съпътстваха движението още от самото начало.

Предаден от американците, най-перверзните от всички. Те бяха отнели врага му.

Предаден от Израел, който се бе съгласил на условия, близки до справедливия мир. Но справедливост не можеше да има. Не и докато последният ционист не напуснеше арабската земя.

Можеха ли да го предадат и палестинците? Ами ако приемеха плана? Откъде щяха да идват преданите му бойци?

Предаден от всички.

Не, Бог нямаше да допусне това. Бог бе милостив и даряваше със светлината си само правоверните.

Не, това не можеше да се случи. Не бе възможно. За подредбата на тази мозайка трябваше да съвпаднат твърде много елементи. Нима вече не бяха измисляни хиляди мирни планове? Хиляди гледни точки. Нима те се бяха увенчали с успех? Дори и преговорите Картър-Садат-Бегин 48 48 Ануар Ел Садат (1918–1981) — египетски президент (1970–1981), сключил мирен договор с Израел. Убит при атентат. Менахем Бегин (1913–1992) — министър-председател на Израел (1977–1983). Двамата със Садат получават Нобелова награда за мир през 1978 г. — Бел.прев. в Америка, на които американците се бяха опитали да помирят двете страни, пропаднаха, когато Израел се оказа неспособен да осигури подходящи условия за живот на палестинците. Не, Куати бе сигурен. Вероятно вече нямаше да може да разчита на руснаците. Вероятно саудитците също щяха да го изоставят. Без съмнение американците също не заслужаваха доверие. Но със сигурност можеше да разчита на Израел. Евреите бяха прекалено глупави, прекалено самонадеяни, прекалено късогледи, за да видят, че единствената им гаранция за дълготрайна сигурност е равноправният мир. Иронията го порази толкова силно, че по устните му заигра усмивка. Сигурно сам Бог бе замислил спасяването на борците за свобода от смъртните им врагове. Нито инатът, нито пък твърдите еврейски вратове щяха да им позволят да се преклонят пред такъв план. И ако именно това бе необходимо за продължаването на войната, нима можеше да има съмнение, че посланието е пратено от Бог? Нима можеше да има съмнение, че Куати и хората му наистина се бореха в името на свещената цел?