Том Клэнси - Всички страхове

— Следят ни — обяви тихо Марвин. — Да не би да имаш приятел, който кара след нас?

— Не — отвърна шофьорът и погледна в огледалото. — Кой мислиш, че ни следи?

— Не „мисля“, човече. Виж онова такси на около петдесет метра зад нас — мръснобялото без лампичка. Не знам каква марка е колата. Вече на два пъти завива след нас. Трябва да внимаваш повече — добави Ръсел и се зачуди дали това не бе капанът, от който се опасяваше.

Нямаше да е проблем да се справи с шофьора. Той имаше тънко вратле, което щеше да се счупи и при най-малкия напън. Да, нямаше да е трудно.

— Благодаря. Май наистина трябва да внимавам — отвърна шофьорът, като забеляза таксито.

„Кой ли си ти… Е, ще видим.“ Той отново зави. Таксито ги последва.

— Прав си, приятелю — каза замислено шофьорът. — И как го забеляза?

— Просто обръщам внимание на нещата около себе си.

— Аха… Е, това малко променя плановете ни.

Умът на шофьора запрепуска във вихрено темпо. За разлика от Ръсел той знаеше, че не са му устроили капан. И въпреки че не бе сигурен в добрите намерения на спътника си, никой разузнавач или полицай не би го предупредил. „Е, вероятно не“ — поправи се той. Имаше само един начин да разбере. Освен това шофьорът не бе много добре настроен към гърците. През април един от другарите му бе изчезнал от улиците на Пирея, за да се появи няколко дни по-късно във Великобритания. Сега лежеше в затвора „Паркхърст“ на остров Уайт. А само преди години незаинтересоваността на гърците позволяваше лесно да се работи в тази страна. Използваха я предимно като безопасен път за преминаване. Знаеше, че е грешка тук да се провеждат истински операции. Гърция бе много по-ценна като убежище и предимствата й не трябваше да се пропиляват с лека ръка. Но от този факт омразата му към гръцката ПОЛИЦИЯ не намаляваше.

— Може да се наложи да предприемем някакви действия.

Ръсел погледна шофьора.

— Нямам оръжие.

— Аз имам, но предпочитам да не го използвам. Силен ли си?

Вместо отговор Марвин протегна ръка и стисна дясното коляно на спътника си.

— Ясно — каза шофьорът със спокоен глас. — Ако ме осакатиш, няма да мога да карам. — „А сега как да го измислим…“ — Убивал ли си преди?

— Да — излъга Ръсел.

Никога не бе убивал човек, но за сметка на това имаше богат опит с животни.

— Мога да го направя.

Шофьорът кимна и натисна газта, за да излезе от Атина. Трябваше да намери…

Папаниколау се намръщи. Не отиваха на летището. Лошо. Добре, че не се бе обадил там. Значи така. Той се облегна и скри колата си зад другите. Движението намаляваше, а и цветът на фиата го правеше лесно забележим, така че нямаше нужда да кара близо зад тях. Може би отиваха в някоя от квартирите си. Ако е така, трябваше да бъде много внимателен. Но информацията сигурно щеше да се окаже безценна. Разкриването на тайна квартира би било изключително постижение. После здравеняците можеха да си свършат работата. Или пък вероятно разузнаването щеше да следи къщата известно време и да я нападне така, че да арестува трима-четирима от гадовете. След тази задача можеше да има дори награда, а защо не и повишение?! Сержантът още веднъж се поколеба дали да не се обади, но в крайна сметка с какво толкова разполагаше? Просто позволяваше възбудата му да вземе връх. Дали очите не го лъжеха? Дали лицето бе друго? Може би принадлежеше на обикновен престъпник? Спиридон Папаниколау изруга съдбата и късмета и отново впери поглед в колата. Влизаха в старата част на Атина. Тук улиците бяха тесни. В този район не идваха туристи. На празните през деня улички живееха главно работници. В момента те бяха на работа. Жените пазаруваха в магазините, а децата играеха в парковете. Една малка част пък прекарваха отпуската си на островите. Така че улиците бяха по-пусти от обичайното. Фиатът внезапно намали и зави в една от многобройните безименни пресечки.

— Готов ли си?

— Да.

Колата спря. Ръсел вече бе свалил сакото и връзката си. Все още се питаше дали това не е последната стъпка към клопката, но нима вече имаше някакво значение? Да става каквото ще. Той опъна ръце и излезе от колата.

Сержант Спиридон Папаниколау натисна газта, за да стигне по-бързо до ъгъла. Ако се забиеха из тази плетеница от тесни улички, нямаше да може да ги следи от голямо разстояние. Ако го усетеха, щеше да се обади за помощ. Полицейската работа бе трудно предвидима. Когато наближи ъгъла, сержантът видя някакъв човек, който четеше вестник. Не бе от неговите хора. Този не носеше сако. Въпреки че лицето му не се виждаше и стойката приличаше на позите от онези филми. Сержантът се усмихна на мисълта си, но усмивката му веднага замръзна.