Том Клэнси - Всички страхове

След прехвърляне във Франкфурт той продължи на юг. Ръсел не бе глупак. Преди години взе участие в нещо като международна конференция на терористични организации. Тя му бе струвала цял набор документи за самоличност. Там обаче завърза няколко контакта. И още по-важно, научи как да се свързва с необходимите му хора. Международната терористична общност се отличаваше с особена мнителност. Но като се имаха предвид противниците й, това беше в реда на нещата. Ръсел не знаеше дали ще има късмет. От трите телефонни номера, с които разполагаше, единият бе отдавна компрометиран. С него тихичко бяха изчезнали и двама души от „Червените бригади“. Марвин използва един от останалите два и имаше късмет. Контактът го отведе на една вечеря в Атина, където го провериха и му казаха, че ще го прехвърлят по-нататък. Ръсел забърза обратно към хотела си — местната храна не му понасяше добре — и седна до телефона в очакване да иззвъни. Бе доста нервен, защото знаеше, че въпреки предпазливостта си е уязвим. Пътуването с оръжие криеше опасности и Ръсел не носеше дори джобно ножче. Така ставаше твърде лесна мишена за всяко ченге с пистолет. Ами ако и този телефонен номер бе разкрит? Тогава щяха да го арестуват още тук или да го подмамят в засада, от която надали щеше да излезе жив. За разлика от американските си колеги европейските ченгета май не обръщаха голямо внимание на конституционните права. Споменът за убийството на брат му от федералните агенти бързо прокуди тази мисъл.

„По дяволите!“ Още един сиукски воин застрелян като псе. Без да има време дори за „Песента на смъртта“. Щяха да си платят за това. „Но само ако остана жив достатъчно дълго“ — напомни си Марвин Ръсел.

Той изгаси лампите и седна до прозореца в очакване на телефонния звън. Загледа се в движението, като внимаваше за приближаващи се коли с ченгета. „Как ще ги накарам да си платят?“ — запита се Ръсел. Не знаеше, пък и не го бе грижа. Точно сега не можеше да направи нищо. Коженият колан, в който бе натъпкал парите си, стягаше кръста му. Един от недостатъците на тялото му бе, че талията не позволяваше да се съберат всичките пари. Но Марвин не можеше да си позволи да ги загуби. Без тях щеше да загине. Пък и тези валутни курсове бяха цяло бреме. Марки в Германия, драхми или дявол знае още какво тук. Добре, че поне самолетните билети се плащаха с долари. Именно заради това Марвин пътуваше с американски коммпании. Знамето със звезди и райета на опашката не му допадаше особено, но… Телефонът иззвъня. Ръсел го вдигна.

— Да?

— Утре в девет и тридесет пред хотела, готов за път. Разбра ли?

— Девет и половина. Ясно.

Линията прекъсна, без да му даде време за повече обяснения.

— Добре — каза си той.

Марвин стана и отиде на леглото. Вратата бе заключена, веригата закачена и подсигурена със стол под бравата. Ръсел се замисли. Ако му готвеха клопка, сигурно щяха да го хванат още пред хотела. Или пък можеха да го закарат на някое усамотено място, за да не тревожат гражданите… Марвин прецени, че второто предположение е по-вероятно. Във всеки случай обаче нямаше да си правят труда да му уреждат срещи и след това да разбиват вратата. Поне така си мислеше. Но действията на ченгетата бяха трудно предвидими. Така че Ръсел прекара нощта, без да се съблича и без да сваля колана с пари от кръста си. Крадците също не бяха за подценяване…

Слънцето изгря почти по същото време, по което изгряваше и у дома му. Ръсел се събуди още с първите лъчи. Когато се регистрираше, бе поискал стая с източно изложение. Той каза молитвите си към слънцето и се приготви за път. Донесоха му закуската в стаята. Изхарчи няколко драхми повече, но какво от това, по дяволите? После прибра малкото неща, които бе извадил от куфара си. В девет часа бе напълно готов и също толкова изнервен. Ако нещо имаше да става, то щеше да е след половин час. Можеше да бъде мъртъв още преди обяд. В чужда страна, далеч от духовете на народа си. Дали щяха да върнат тялото му в Дакота? Сигурно не. Просто щеше да изчезне от лицето на земята. Предвижданията му за действията на полицаите съвпаднаха със стъпките, които сам той би предприел. Но тактиката на един воин не се покриваше непременно с акциите на полицията, нали? Ръсел крачеше напред-назад из стаята, като от време на време хвърляше поглед към колите и минувачите. Всеки един от продавачите на сувенири и кока-кола можеше да бъде дегизиран полицай. Не, сигурно не бе само един. Може би десет? Ченгетата май не си падаха по честните двубои. Те стреляха от засада и нападаха на групи.