Том Клэнси - Всички страхове

— Да, господин президент.

— А що се отнася до хората в тази стая, то изтичане на информация няма да има.

Президентската забележка бе отправена към далечния край на масата.

— Край на заседанието.

Райън събра листите си и излезе. След миг Маркъс Кабът го застигна.

— Трябва да знаеш кога да си държиш езика зад зъбите, Джак.

— Виж, шефе, ако ги натиснем прекалено много…

— Ще получим своето.

— Мисля, че това е грешка, и то тъпа. Ще получим своето. Добре и какво ще ни стане, ако почакаме няколко месеца? Защо трябва да ги плашим?

— Президентът иска въпросът да се разреши точно по този начин — сложи край на разговора Кабът и се отдалечи.

— Да, сър — отвърна Джак на стената.

Останалите също започнаха да излизат. Талбът смигна и кимна на Райън. Другите, с изключение на Адлер, избягваха погледа му. След кратка консултация с шефа си Скот се приближи към него.

— Добър опит, Джак. Преди пет минути за малко не си подписа оставката.

Райън се изненада. Нима не трябваше да изказва мислите си на глас?

— Виж, Скот, ако не ми позволяват да…

— Не ти позволяват да противоречиш на президента. Не и на този. Постът ти не е достатъчно висок, за да даваш мнения, обратни на неговите. Брент щеше да се опита да защити тезата ти, но ти тръгна с рогата напред и загуби. Освен това не му остави пространство за маневри. Другия път просто не се обаждай.

— Благодаря за подкрепата — каза иронично Райън.

— Ти просто оплете конците, Джак. Бе прав, но избра грешен път. Вземи си поука. — Адлер направи малка пауза. — Шефът каза също да ти предам, че в Рияд си се справил отлично. Ако просто се научиш кога да си мълчиш, ще бъдеш доста по-ефективен.

— Добре, благодаря — отвърна Райън, като съзнаваше, че Адлер е прав.

— Накъде си сега?

— Прибирам се вкъщи. Свърших с работата за днес.

— Защо не дойдеш с нас? Брент иска да поговори с теб. Ще вечеряме у нас.

Двамата тръгнаха към асансьора.

— Е? — попита президентът, който все още не бе излязъл от стаята.

— Изглежда доста добре — каза Ван Дам. — Особено ако успеем да го задвижим точно преди изборите.

— Още няколко места няма да ни навредят — съгласи се Фаулър.

Първите две години не се оказаха лесни за администрацията му. Бюджетните проблеми и икономиката, която сякаш не можеше да реши накъде да тръгне, бяха осуетили плановете на Фаулър. В резултат зад твърдия му подход стояха повече въпросителни, отколкото удивителни знаци. Задаващите се ноемврийски избори за Конгрес щяха да бъдат първата обществена оценка за работата на новия президент. Прогнозите за тях обаче ставаха все по-несигурни. По традиция в средата на мандата президентската партия губи места в изборите, но Фаулър не можеше да си го позволи.

— Не е хубаво, че трябва да натискаме израелците, но…

— Ако договорът бъде подписан, политическите дивиденти ще са доста добри.

— Ще бъде — обади се Елиът, която се бе облегнала на рамката на вратата. — Ако спазим срока, договорът трябва да влезе в Сената най-късно до шестнадесети октомври.

— Ти си доста амбициозна дама, Лиз — забеляза Арнолд. — Е, аз имам още работа. Ако ме извините, господин президент…

— Ще се видим утре, Арни.

Фаулър се приближи до прозореца с изглед към авеню „Пенсилвания“. Нажеженият августовски въздух трептеше над улиците и тротоарите. През алеята в парка „Лафайет“ се виждаха два плаката, останали от демонстрацията против ядреното въоръжаване. Фаулър изсумтя и се ухили. Нима тези тъпи хипита не бяха разбрали, че ядреното оръжие принадлежеше към миналото? Той се обърна.

— Искаш ли да вечеряме заедно, Елизабет?

— С удоволствие, Боб — усмихна се към шефа си доктор Елиът.

Единствената полза от наркотрафика на брат му бе останалият от него очукан куфар с почти сто хиляди долара. Марвин Ръсел го взе и отиде в Минеаполис, откъдето си купи представителни дрехи, чанта за багажа и билет. Едно от нещата, научени в затвора, бе правилният начин за смяна на самоличността. Той имаше три различни паспорта, за които ченгетата не знаеха нищичко. Марвин умееше и да не се набива на очи. Дрехите му наистина бяха хубави, но в никакъв случай бляскави. Той си купи самолетен билет, който му даваше възможност да си избере полета. Останалите деветдесет и една хиляди петстотин четиридесет и пет долара трябваше да му стигнат за още доста време, а там, където отиваше, животът бе скъп. От друга страна, собственият му живот бе станал доста евтин. Но тук парите не можеха да помогнат. Марвин обаче реши, че един воин трябва да бъде готов на всичко.